Изпепеляваща страст

🔸31

~Итън~

Изминава седмица от онази ущасяваща нощ, в която едва
не изгубих най-ценното звено
в живота си. През тази една седмица състоянието на Оливия значително се подобрява. Раните
ѝ малко по малко започваха
да избледняват, а красивото ѝ
лице започваше да възвръща естествената си руменина. В очите ѝ отново искреше онзи магичен блясък, който ме хипнотезираше
и който ме превръщаше в напълно зависим от нея.

През тези няколко дни времето
ни заедно бе ограничено. Имах само няколко минутки, в които
да усетя аромата ѝ и да вкуся устните ѝ, да помилвам раните ѝ, както и да поговоря с фъстъчето.
Макар и да осъзнавах, че е твърде мъничко и реално бе невъзможно да ме чуе, изпитвах нужда да засвидетелствам безграничната
си обич и благодарност, затова,
че го има и затова, че придаде още един ярък нюанс на живота ни.

Днес най-накрая щях да си ги прибера вкъщи, в нашия дом, където щях да ги пазя и да им отдам цялата си обич. Изпитвах нечовешка нужда да ги предпазя от цялата нечестотия на заобикалящия ни свят и да ги браня с цената на живота си.

Мисълта, че Аманда се луташе
на свобода и най-вероятно замисляше следващия си ход изостряше неколкократно безпокойството ми и като арктическа буря смразяваше кръвта ми. Полицията от
дни се опитваше да открие местонахождението ѝ, но
нямаше и следа от нея. Изглежда бе надушила опасността и
като къртица се бе скрила в дупката си на съвещание с демоните си.

Отпивам глътка студена вода и
за миг притварям очи. Тялото ми доволно откликва на приятното охлаждащо усещане и пожарът в мен постепенно започва да стихва. Заставям се поне днес да не мисля за цялата шибана ситуация около Аманда и да се фокусирам върху положителната страна на живота. Благодарение на Оливия започнах да осъзнавам, че вътрешната нагласа на човек е изключително важна. Когато човек се изпълни
с положителна енергия, сякаш вселената задейства целия този механизъм, носейки ни вътрешна хармония и мир. Цялата тази философия все още не ми бе напълно ясна, но пък нищо не
ми пречеше да опитам.

Изведнъж мелодията на телефона ми пропуква мисловния ми мехур, изпълвайки цялото пространство. Виждайки името на Доминик в мен се заражда едновременно безпокойство и надежда за добри новини. Без да губя и секунда повече плъзвам пръст върху зелената слушалка и впрягам цялата си воля да задържа шибаната положителна енергия.