Спароу | Пленница на Звяра |

Глава първа - Част 1

Спароу

Три години по-късно

Дали е възможно да чувстваш как сърцето ти се разбива, без изобщо да си била влюбена? - гледах към жената в огледалото, дъвчех долната си устна, накрая нежната кожа се разрани.
Съжалението ме порази като гръм. Съжаление за човека, когото никога нямаше да срещна, за първата любов, която нямаше да преживея.
- Не прекарах цели три часа да те гримирам, за да дъвчеш червилото, сякаш е торбичка от чипс, захарче. - Шери, гримьорката, се суетеше около мен. В същият момент фризьорът, влезе в стаята с лак за коса и започна да ме пръска без предупреждение.
- Твоите мъчения не приключиха ли? - отдръпнах се от огледалото и тръгнах към другия край на луксозния президентски апартамент. Взех чаша с шампанско и я пресуших на един дъх. Тръшнах чашата на подноса. Чашата се счупи на две. Направих физиономия и погледнах към екипа, нает от Трой Бренан, за да ме издокарат като съвършената малка булка.
- Убедена съм, че господин Бренан без проблем ще включи в сметката и тази... и това - Шери размаха ръка.
- Важното е на теб нищо да ти няма - каза стилистът Джо и разшава показалец към мен. Със свободната си ръка грабна столчето на счупената чаша от пръстите ми. - Нали не искаш роклята ти да се омаже с лекета от кръв. Имай предвид, че това е ретро модел на Валентино.
Извъртях очи и влязох в банята да си измия ръцете. Срязах си пръста, но не исках да вбеся Бренан, като изпоцапам взета под наем скъпа рокля. Плотът беше претрупан с продукти за коса и грим и мобилния ми телефон. Подскочих от сигнала за съобщение.

Луси: Ти все пак няма да успееш да стигнеш за курса днес, така ли? Борис ни учи как да приготвяме бульон
Аз: Съжалявам. Май ме мъчи някакъв вирус. Прати ми в съобщение рецептата след занятията.
Луси: Дадено, мила. Дано скоро се оправиш.
Аз: Имам чувството, че най-лошото тепърва предстои.

Оставих телефона и се замолих за милионен път на следващия ден Луси да е толкова заета, че да няма време да чете светската страница от вестника. Трой Бренан беше от онези хора, които се появяваха в местните новини само по
неприятни поводи. Знаех, че сватбата му ще бъде отразена във всички местни медии още щом този човек произнесеше заветното „Да" .
Аз ли? Аз почти никакво внимание не привличах. Светският ми живот беше толкова оживен, колкото и светският живот на умряла костенурка. Нямах много приятели. Онези, които имах, пропуснах да предупредя за неочакваната ми светкавично организирана сватба.
Завъртях крана на чешмата. Пръстите ми докоснаха годежния пръстен под водната струя.
Аз, Спароу Рейнс. Двайсет и две годишна. Дете на Аби и Робин Рейнс. Заклета почитателка на кросовете. Мъжкарана. Любителка на палачинките с боровинки и горещия шоколад. Жената, която никога не се беше интересувала от мода.
Пръстенът принадлежеше на друга. На истинска домакиня от някое предградие. А не на мен.
- Справи се със задачата - тихо си казах за насърчение. Да се омъжа за състоятелен мъж, когото считат за един от най-търсените ергени в Бостън, надали беше точно наказание. - Изборът не е твой, но се придържай към плана.
Затворих очи и поклатих глава. Последното, което ми трябваше, беше той да се грижи за мен.
Лекото почукване на вратата ме накара да извърна глава към мястото, откъдето идваше. Лицето на Шери, надзърташе през отворената врата.
- Господин Бренан дойде да те види - обяви тя
- Да видиш булката преди сватбата носи лош късмет - изскърцах със зъби.
- Повярвай ми, да вбесиш бъдещия си съпруг носи още по-лош късмет - чух железния му и студен тенор да разсича въздуха. Отстъпих назад, увих около себе си ръце да се защитя.
Вратата се отвори, той влезе, стори ми се по-грамаден от всичко и всичките ми предварително подготвени насърчителни речи, станаха на пух и прах.