Спароу | Пленница на Звяра |

Част 2

Когато се прибрах  у дома, си налях питие и чух Спароу да слиза по стълбата, реших, че съм направил достатъчно поразии за един ден и й спестих истината за брака ни.
Истината за нашия брак беше, че не исках нищо друго, освен да не съм част от него. Но баща ми ме принуди да му обещая, че ще се оженя за дъщерята на Ейбрахам Рейнс. До убийството му не можех, ако ще от това да зависеше шибаният ми живот, да осмисля защо му е да иска подобно нещо. Баща ми говореше винаги с много привързаност за Спароу Рейнс. Което не обясняваше по каква причина, когато станах на осемнайсет, той ме покани в кабинета си и ме накара да обещая, че един ден ще се оженя за нея и ще я направя част от нашето семейство.
Да се оженя. За. Спароу. Рейнс. Хлапето, което радарът ми не ловеше, дори се усъмних, че съм го разбрал правилно. Но обичах баща си с цялото си сърце.
Няма смисъл да казвам, че докато растяхме, мисълта да се оженя за сивата мишка по-надолу по улицата ми се струваше толкова привлекателна, колкото и да оправям таралеж. Предупредих всички около Спароу да се държат на страна. Мъжете не трябваше да я поглеждат, да се интересуват от нея, нито да я докосват.
И постоянно притисках баща си да ми каже защо, по дяволите, иска да се оженя за червенокоската. Така и не ми каза.
В деня, в който почина, разбрах.
Открай време знаех, че татко има жена до себе си, но когато открих, че е била Робин Рейнс – избягалата майка от съседната къща, - навързах мисълта.
Джилиън Бренан не приемаше лекомислено онази част от брачния обет, в която се казваше „през всички дни на живота ми“. В завещанието му пишеше, че ако със Спароу се разведем, тя ще получи по-голямата част от наследството ми.
Ако Рижавелката научеше истината – причината, поради която баща ми ме беше накарал да се оженя за нея, и как съм опазил действеността й през всичките тези години – не само, че щеше да ме убие, но можеше да ме предаде и на полицията.

                                   ***
Когато приключих с душа, Спароу вече спеше. Легнах в леглото до нея и наблюдавах как гърдите й се издигат и снишават.
Докато я наблюдавах, забелязах телефона й на нощното шкафче да просветва с ново текстово съобщение. Четири сутринта. Кой по дяволите, й пише по това време?
Протегнах ръка над нея и вдигнах телефона й. Според входящите й съобщения някакво момиче на име Луси се явяваше най-близката й приятелка. Онова, което ме озадачи, беше часът на последния разговор с Луси. Времето показваше, че е протекъл след малкия ни сблъсък по-рано.

Луси: Да пийнем утре? На обичайното място. Аз черпя.
Спароу: Да можех само. Имам събеседване за работа.
Луси: Какво? Кога? Казвай, хайде!
Спароу: В „Руж Бис“.
Луси: Стига. Трой Бренан не беше ли собственик? Единственият Бренан, който не е в затвора.
Спароу: Да, още не са го спипали. Да се надявам, че ще почакат, докато ми мине събеседването.
Луси: Да не вземеш да се сприятелиш с него. Има си причина да го наричат „Отговорника“.
Спароу: Знам, че му е съмнителна работата.
Луси: Помня. Само проверявам дали ти помниш.
Спароу: Обичам те
Луси: Аз теб повече.
Следваше останалото без отговор съобщение.
Луси: Да не се разстроиш, ако не получиш работата. Говори се, че този човек е нещастник от световна класа.

Явно това беше напомнянето, от което имах нужда. Тя ме мразеше, искаше да ме използва, имаше ма за измет като баща ми.
И ето как всяка решимост да направя така, че животът й да не се такъв ад, се изпари.