Спароу | Пленница на Звяра |

Част 2

-Няма да направя нищо против желанието ти – най-накрая ме увери Бренан. – Но досега не си ме спряла. И защо така?
Затворих очи, поех дълбоко въздух.
-Не те спрях, защото не искам да ме нараниш. – Поставих ръце на голите му гърди, за да запазя равновесието си. Нещо в думите му ме вбеси. Намекна, че ми харесва вниманието му, начинът, по който смука пръста ми.
За миг се умълчахме, докато се гледахме. Чуваше се само плющенето на дъжда, който биеше във високите от пода до тавана прозорци.
-Не те намирам привлекателен – гласът ми прозвуча дрезгаво.
Излъгах
-Кажи го на котето си. – Не беше ни най-малко обиден. – Боксерките ми са мокри, госпожо Бренан.
Така си беше
Размърдах се в скута му. Изстрелях се в края на леглото. Опря се на лакти и обърна глава към мен.
-Губиш си времето. – Покрих долната част на тялото си с ръце. – Девствена съм.
-Предчувствах, че работата ще да е такава – в очите му танцуваше веселие, претърколи се по-близо до мен и заописва кръгчета по срамната ми кост. – Това може да се поправи.
-Не искам да се поправя- чувствах се засрамена, притеснена и… По дяволите, кого заблуждавах? Трой Бренан хич не беше за изхвърляне.
-Това твое неразположение… - Облиза устни. – Кога ще приключи?
-След четири, пет… години – отговорих- Какво да кажа, майката Природа може да е истинска гад долна!
-И не само тя. – Постави длан на стомаха ми и оставих топлината му да проникне през тъканта на памучната ми тениска.
-Нещо ми подсказва, че ако майката Природа имаше пръст в случващото се, сега ти щеше да ме яздиш като жокей. – Седна и отново ме придърпа върху тялото си, дъхът му погали кожата ми.
Думите му сечаха като бръснач, но гласът му беше изненадващо нежен.
-Защо не искаш да ми покажеш този твой характер, Спароу? Защо не погледнеш какво ми причини? – прикани ме той и сведе поглед към бельото си.
Очите ми бавно се насочиха към слабините му. Бледа розовееща следа от кръв се виждаше върху белите му боксерки, напоени от моята влажност срещу неговата възбуда.
-Не съм дори близо до идеята да спя с теб, Бренан. Сега не съм. Вероятно никога няма да бъда. – Но още докато изричах думите, разбрах, че не са истина. По дяволите, и той май го разбра.
-Спароу Бренан… - Изговори името ми, сякаш да го опита, изцъка одобрително. – Един ден така ще те изчукам, че жива мисъл няма да остане в главата ти, на следващия ден няма да можеш да ходиш.
-На теб ти е ясно. На мен също – продължи той, - затова, ако искаш да лъжеш себе си, с всички сили, бъди моя шибана гостенка. Но и двамата знаем, че вече си моя.
С ум… - Посегна и леко погали слепоочието ми.
-С тяло… - Ръката му продължи към гърдите ми, улови дясната ми гърда в шепа и описа кръг около зърното с палеца си.
Извих глава назад, позволих му да ме докосва.
-С душа… - Продължи към стомаха ми, под тениската, пръстите му обхождаха всеки сантиметър от тялото ми. По дяволите.
-Със сърце… – Ръката му се плъзна обратно към лявата ми гърда, където спря за секунда, изсмя се саркастично. – Добре, сърцето можеш да си го задържиш.
И без предупреждение промени положението си. Сега той беше отгоре, а аз се извивах под него. Тялото му беше притиснато в слабините ми и се отърка в мен, разделяше ни само глупавата тъкан на боксерките му.
Поех дъх, прехапах гневно устни, за да потисна стенанието.
-Да спра ли? – попита той, ръцете му ме ограждаха, а той не спираше да се движи.
-Д-да – едва успях да кажа. Не исках да спира.
Той спря, но усмивката му стана по-голяма. Заговори срещу устните ми.
-Някой ден ще направя така, че да ни изхвърлят от сградата, тогава в тая спалня ще крещиш името ми с такава сила, че всички да те чуят.
-Съмнявам се, че някой може да те изхвърли от тази сграда.
Трой се разсмя сърдечно и радостно.
-Май това е истината. – Ръката му се насочи към гърлото ми, пръстът му проследи невидима линия. – Знаеш ли, Спароу? Може би в крайна сметка можем да станем отбор. Под слоевете ти добрина има някаква скрита забава.

Имах чувството, че няма никаква забава под слоевете му от мрак, но си премълчах.