Спароу | Пленница на Звяра |

Част 3

БАЩА МИ МЕ ПРЕДАВАШЕ на съпруга ми в католическата църква. Списъкът с гостите беше пълен с хора, които нито знаех кои са, нито ме беше грижа за тях. Редица от черни лимузини се точеше пред църквата. Толкова охрана имаше на входа, че човек можеше да реши, че се женя за самия папа. Мъчех се да овладея истеричните емоции, които се вихреха в мен, когато татко взе ръката ми в своята длан и ме стисна силно, за да ме успокои.
-Постъпваш правилно, нали знаеш?- В очите му грееше надежда.
Сякаш съм имала избор.
Дори татко да не беше приел молбата на Бренан да му стана съпруга, той щял да го убеди по един или друг начин. Искаше ли нещо, вземаше си го.
Абсурдно беше. Изобщо не бях красавица. Устните ми, бяха розови, сърцевидни. На ръст бях ниска и кльощава, с дълга, огненочервена коса. Не бях типът на Трой Бренан.
-Наш ред е – чух да обявява шофьорът на лимузината, докато колата пъплеше.
Не бях готова.
Нямах избор.
Мили Боже.
-Ето ни – каза шофьорът и побутна шапката си напред. Погледнах отново към баща ми, докато ми подаваше лилавия букет. Приведе се и ме целуна по челото. Вонеше на алкохол.
-Де да можеше и майка ти да е тук, за да го види.
-Недей – равно го прекъснах. – Не сме й виждали очите от на тая жена, откакто бях на три. Където и да е избягала, не заслужава да участва в това.
На татко думите ми много му харесаха. Обичах го, но знаех и че баща ми не е добър човек. Когато работеше за Джилиън Бренан, често се прибираше у дома със синини от побоища. Татко беше алкохолик и ужасен Казанова, но и единственият човек, който ме беше обичал и който се грижеше за мен. Заслужаваше малко щастие, дори да беше за моя сметка.
Шофьора бутна и отвори вратата откъм себе си, излезе от лимузината и ми отвори вратата. Слязох плавно и внимателно. Татко вървеше след мен, но се насочи наляво, забелязал малобройна група от мъже.
-Трябва да си поговоря с Бени. Веднага се връщам, мъничката ми. – Смигна ми и тръгна към групата облечени в костюм мъже. Нагласих си роклята. За юни беше необичайно студено. Огледах се и забелязах градинка с пейка.
И тогава го чух.
Мъжът говореше тихо на сина си от другата страна на стената. Гласът му беше нежен. Не бях сигурна за причината, но този глас се разля в тялото ми като сгряващ алкохол в бурна нощ. Приведох се и пренесох тежестта си на единия си обут в ток крак, наведох се към гласовете и наострих уши.
-Ама, тате, татковците нали обичат децата си?
-Обичат ги. Повече от всичко на света, Сам.
-И Бог обича децата си, нали?
-Много – мъжът замълча за кратко – Всъщност, къде е мама?
В този момент мъжът тръгна към отвора в стената и силното му тяло се удари в мен. Почти паднах по гръб, но успях да се уловя за стената с ръката, в която не държах букета.
-Мамка му, извинете – каза той.
Изправих се, вдигнах глава, а устата ми пресъхна. Мъжът беше красив. Този мъж пред мен беше шедьовър в строг черен костюм и от вида му ми спря дишането. Беше около метър и деветдесет, малко по нисък от Бренан. Кестенявата му коса, разрошена и мека, стърчеше в разни посоки. Таткото на Сам не откъсваше поглед от мен.
-Не подслушвах – припряно  заобяснявах, заприглаждала роклята си.
-Не обвинявах никого – ведро отговори той. Какъв глас. Каква власт. Този човек беше един от хората на Трой, веднага го разбрах.
-Естествено – изчервих се. погледнах към вратата на църквата. – Там е сватбата ми. Така че, нали разбирате, най-добре да… - Тъпата ми уста не спираше да плещи глупости.
-Така е. И съжалявам – сериозно каза той, смисълът в думите му беше ясен.
Аз също – свих рамене. Обърнах се и поставих два пръста на устните си, за да извикам татко.
-Ей, татко… - извиках го с махване на ръка- Да приключваме с тази работа. Татко бързо се приближи към мен. Задъхан, поздрави красивия мъж с кимване.
-Брок.
-Ейб – отвърна на кимването му Брок. – Със Сам се обърнаха и тръгнаха към църквата ръка за ръка.
Татко се приближи и ме хвана за раменете.
-Време е за представление. Хайде да омъжим моето Пиленце.