Спароу | Пленница на Звяра |

Глава шеста

ТРОЙ

Каталина беше изпратила роклята и токчетата, за да ги облече Рижавелката, за да ми размекне мозъка.
Рижавелката изглеждаше като сладка принцеса, която скоро щеше да изгуби невинността си в ръцете на големия лош вълк.
Сервитьорът ни показа най-добрата маса в ресторанта. Изправих се в пълния си ръст, извисих се почти трийсет сантиметра над нея, ръката ми, сложена на кръста й, я направляваше към местата ни.
-Всички ни гледат. Хората ни одумват – каза тя тихо.
-Грижа ли те е?
Тя се подвоуми, гледаше надолу към високите токчета, на които се полюляваше, после вдигна лице, на което се четеше решимост.
-Не.
-Добре, защото мненията са като задниците. Всеки си има по едно и обикновено мирише лошо.
-Е, това просто е твоето мнение. – Усмихна се и находчивостта на коментара й не ми се изплъзна.
Прикрих усмивката си, вече не бях така вбесен, че ме виждат с нея. Рижавелката ми сподели желанието си, докато пиехме кир роял. Имах чувството, че ако знае, че един коктейл струва сто двайсет и пет долара, нямаше да изпие три един след друг, за да събере смелост да ме попита дали може да работи в „Руж Бис“.
-Искаш да работиш тук, така ли? – Идеята не ми беше неприятна. Може би ако работеше тук, нямаше да ми къса нервите всеки път когато сме заедно под един покрив.
-Всичко ще правя.
-Време за истината. Откъде накъде си въобразяваш. че си достатъчно добра за най-добрия ресторант в Бостън?
Тя се изправи, пое дълбоко дъх.
-Аз съм превъзходна готвачка, Трой. Изпитай ме – предизвика ме тя, нарече ме с малко име. Правеше го само когато се опитваше да е мила, което не беше често.
Станах, предложих й ръка.
-Какво правиш? – Обърка се малко, но улови ръката ми и ме последва.
-Ще проверя дали си толкова добра, колкото, казваш, госпожо Бренан.
Поведох я към задната страна на ресторанта, минах през люлеещите се двойни врати. В минутата, в която стъпих в кухнята, шумотевицата и суетенето замряха.
-Кой е главният готвач тук? – попитах, гледах как народът се спотайва до невидимост. След няколко секунди мъж с мустаци и лекьосана бяла престилка на главен готвач излезе напред.
-Това съм аз, господине. Казвам се Пиер.
-Все ми е тая. Сега това момиче тук… - обърнах се, посочих към Спароу. – Иска да работи в тази кухня.
-Нямаме нужда от нови служители, но тя може да остави номера си за контакт и…
-Не помня да съм те назначавал за управител на персонала – срязах го. – Провери. Я. Веднага.
В пренаселената кухня се чуваше само цвъртенето на тиган. Освен фитила ми, гореше още нещо.
-В името на любовта Божия, хайде да си отвлечете задниците по работните места, преди да сте подпалили мястото.
Всички се озоваха по местата си, остана само главния готвач, който преценяваше Спароу с очи.
-Хайде – измърморих, гледах го намръщено. – Изпитай я.
-Ела с мен – нареди й.
Последвах ги. Пиер измъкна едно меню иззад печката и го мушна в ръката й. Изобщо не подозираше, че ми е съпруга, и исках да си остане така. За да разбера дали Спароу наистина знае какво прави.
Пиер заби пръста си върху хартията като сочеше към едно от ястията.
-Печено еленово филе  със зърна, пюре от пащърнак и сос поаврад – усмихваше се победоносно.
-Приготвянето на това ястие отнема около три часа и половина – рече Спароу.
-Имам време – изсъска майстор-готвачът.
Неочаквано и изневиделица ме връхлетя желание да пребия кучия син, но се облегнах на плота и изгледах и двамата с досада и задоволство.
-И аз.
-Ами тогава най-добре да започвам.
Веднага се зае за работа. Ясно ми беше, че главният готвач избра подло задачата й. Посочи й името на ястието с надеждата, че тя ще се провали. Но от изражението, което се появяваше на лицето му всеки път когато тя претичваше от единия край до други, понесла моркови и дафинови листа, усещах, че това момиче знае какво прави в кухнята, за огромно съжаление на готвача.
Довърши ястието малко след като ресторантът затвори. Косата й беше навсякъде – лице, врат, по челото, - а роклята на Кат изглеждаше така, сякаш Спароу е загубила бой с храна. Но беше щастлива, за пръв път я виждах такава. Наредих на Пиер да ме последва до един от диваните. Наляха и на двама ни вино, а Спароу ни поднесе храната.
-Господа. Да ви е сладко.
Двамата взехме сребърните прибори и опитахме от храната. В минутата, в която пъхнах вилицата в устата, бях свършен.
-Много сол – заяде се през зъби Пиер.
-Глупости – ухилих се зло. – Отлично е.
Погледът й се стрелна към мен. Похвалата ми изненада нея толкова. колкото и мен.
-Така ли мислиш?
-Да – хвърлих салфетката на масата и станах. – Кажи на  приятелите си от курса по готварство, че вечерно време вече си заета. Започваш от следващия понеделник. Ще съобщя на Брок, за да се погрижи за документите. – Обърнах се към Пиер. – Не й давай повече от пет смени на седмица. Имай грижата да се занимава със смислени задачи. Не искам да реже зеленчуци или да чиракува. А ти… - кимнах към нея, - видя й сметката на тая рокля. Нищо чудно. Да се прибираме у дома.
Пиер скочи на крака. Ако се съдеше по озадачения му вид, десетки въпроси се въртяха в главата му, но успя да измънка само един:
-Д-дома ли?
Преметнах ръка през раменете й, само за да видя как по лицето на готвача не оста и капка кръв. Изненадах се обаче от жеста на Спароу, която преметна ръка през кръста ми, сякаш сме обикновена двойка.
-Престани да ми се усмихваш – казах.
Разсмя се.
-Престани – простенах.
-Не мога – смееше се тя. Не мога. Съжалявам.
За пръв път, откакто бяхме женени, не видях огорчение по лицето й.
Излязохме навън и се отделих от нея. Момчето, което паркира колата ми, тръгна към уличката където беше оставил мазератито. Побутнах Спароу в колата, като продължаваше да се смее като пияна. Тайно трябваше да приема, че смехът й съвсем не дразни ухото ми.
Това май беше първото предупреждение към мен, че Спароу не е единствената, която поддава.
Смехът й съвсем не дразнеше ухото. Даже никак.
.
.
.
.
Здравейте! 992 думи 🥲. Това е най-дългата глава, която съм писала 😅
Съжалявам, за което. Просто исках да напиша поне една глава без да има още части. Мисля, че следващата глава ще бъде малко по-интересна 😶🤭 Довиждане 💖