Спароу | Пленница на Звяра |

Част 2

Същата нощ припълзях в леглото с главоболие толкова потискащо, колкото и бурята навън. Лято, стига глупости. Май липсата на слънце имитираше чувствата ми. Думите на Брок се въртяха в ума ми през целия ден. Блъсках си главата как да убедя Трой да ми позволи да работя в неговия ресторант. За пръв път през последните две седмици у мен имаше някаква надеждица.
Чаках Бренан в леглото и ми се струваше, че го чакам от десетилетие.
Дали ще се прибере като обичайното си гадно аз?
Дали ще ме изненада, като се съгласи?

Към два сутринта чух долу вратата да се отваря и затръшва. Отначало зачаках в леглото, но след петнайсет минути, които станах трийсет, скочих. Щом стигнах във фоайето, тръгнах на пръсти. Бренан стоеше с гръб към мен, наблюдаваше града и пиеше уиски. Стоях мълчаливо, опитвах се да измисля какво да кажа или какво да направя.
-До късно си останала будна. – Гласът му беше груб и заядливо остър.
-Чаках те – отговорих, малко изненадана, че ме е чул.
Обърна се, огледа ме с пронизващ поглед, сякаш се опитва да види какво се крие зад думите ми. Челюстта му се стегна.
-Изглеждаш… Притеснен – прошепнах.
-А обикновено съм от веселите, така ли? – подигра ми се той.
-Обикновено не си нещастен. Само адски страшен – отвърнах на мига.
Забелязах, че моите заядливи отговори го забавляват, особено когато са за негова сметка. Промяната в изражението му засили увереността ми. Приближих се до него, поставих ръка върху гърдите му.
-Лош ден в службата? – направих опит.
-Излишно е да се правиш, че те интересува. Вече имаш кредитната ми карта – осведоми ме.
-Има жени, които се интересуват и от друго, а не само от пари, Трой. Особено ако парите са мръсни- поясних. – Какво работиш? – попитах.
-Изкарвам пари – отговори.
-Какво правиш за тези пари? – настоях
-Имам магазин за хранителни стоки, ресторант и няколко клуба за игра на покер.
-Хранителният магазин беше на загуба още преди да отвори. Покер клубовете са малки и хората постоянно ти дължат пари. Така не се изкарва като за мазерати и пентхаузи.
-На всичко отгоре има и ум.
-Има много неща, които не знаеш за мен – дрезгаво му отвърнах.
-Има нещо, което знам, и за това се сдържам да не се разбеснея, мразиш ме и в червата, Рижавелке.
-Не те мразя и в червата. – Нужно ми беше много усилие, за да го изрека. Това беше истината.
Полека вдигнах ръка към лицето му. Погалих го, но се страхувах от него. Очите на Трой се свиха скептично към мен.
-Докажи, че не ме мразиш.
И му доказах. Наклоних се и притиснах внимателно устни към неговите.
Целунах го.
Целунах го, защото исках нещо от него. Работа. Възможност за щастие.
Избута ме към стената и ме притисна към нея. В мен се разгоря желание и ей така, изведнъж, отново се изгубих в допира му.
Повдигна бедрото ми и го улови около кръста си, повдигна ме от пода, само той и стената ме крепяха. Възбудата му пулсираше под тъканта на официалните му панталони, устоях на инстинкта да се отъркам в него.
Проследих мускулестите му гърди с пръсти. Когато стигнаха до корема, той ме спря, хванал китката ми с дланта си. Ахнах когато осъзнах причината.
-Полека вече, Рижавелке – простена той в устата ми и захапа устната ми.
Току-що докоснах оръжие.
-О – събрах си ума. – Това оръжието ти ли беше? Мислех, че просто се радваш да ме видиш.
Разсмя се и ме понесе към кожения диван, краката ми бяха здраво увити около него.
-Трой…  - простенах името му в устата му.
-Още ли си неразположена? – Ухапа ме по врата, уви косата ми около юмруците си, езикът му се спусна между гърдите ми.
-Да – спрях, устните ни се разделиха. – Все още съм неразположена.
-По дяволите – въздъхна в устата ми.
Свали гневно сакото на костюма си, облегна се назад и в същото време се отдалечи от мен.
-Това беше грешка – казах
-Майната ти. – Стана от дивана, прокара пръстите си през черната си коса.
-Ей. Не съм свикнала.
С теб
-Спароу…Не започваме сега в гимназията. Притрябвало ми е да се мляскам колебливо с теб.
-Не съм аз тази, която настояваше да се оженим. Затова си спести настроенията, господин „Заслужавам каквото искам“.
-Не става дума за това какво си направила ти, става дума за това, което направиха на нас, госпожице „Адска досада“. Приключихме. Заминавай да се правиш на заспала.
Той подиграваше ли ми се?
-Кои те? Какво са ни направили те? Някой принуждава ли те да постъпваш против волята си?
Не можеш просто да пуснеш бомбата и да се правиш, че няма нищо. – Тръгнах след него из стаята, опитвах се да го накарам да ме погледне в очите.
-Не ме разсмивай – Обърна ми гръб и си наля питие. – Нито бих направил нещо нито бих го направил за някого, ако не си заслужаваше да си хабя времето. Сам избрах да се оженя за теб.
-Глупости – усмихнах се с огорчение – И ти си толкова нещастен, колкото съм аз.
-Спароу? Защо ме чакаше будна? Нито е било, за да ме попиташ как е минал денят ми, нито да се поинтересуваш как си изкарвам прехраната?
-Може да почака. Може ли да говорим утре? Очевидно си има противен ден, и… не знам, може би през деня ще можем да общуваме като възрастни, а не като настървили се псета.
-Иди утре да си купиш прилични дрехи. Отиваме на вечеря и ще обсъдим там, каквото си намислила. А и, Спароу , аз не съм мил човек. Ако искаш услуги, най-добре ще е да започнеш да ги връщаш. Започни да се държиш като проклета съпруга, а не като затворничка. А и ако това твое свръхестествено неразположение продължи още няколко дни, ще те изпратя да те прегледат в спешното. Нали не искаш да умреш от загуба на кръв?
С тези думи той изчезна по стълбите, остави ме разгорещена и на сухо.
Боже мой. Какъв човек!

Здравейте! Това е новата част от главата. Съжалявам, че стана толкова дълга 😅💗