Don't let me drown (BG fanfiction)

Prologue

Вечер столицата на Англия изглеждаше още по-красива. Светлините на Лондонскоро око и Тауър Бридж осветяваха водите на Темза. Светлините на Биг Бен и малките лампички на Парламента пръскаха светлините си също във водите на реката. В Лондон рядко валеше сняг и когато валеше беше по малко. Не беше като в другите страни – дебела снежна покривка, топяща се бавно и със седмици - не. Там трупаше малко, улиците бяха целите в киша и заледени. Въпреки това заснежените голи клони на дърветата, малкото сняг по покрива на Биг Бен  и къщите на хората правеше града още по-красив.

Повечето зими в Лондон бяха безснежни, рядко валеше и дъжд, Бяха сухи, градът потъваше в смразяващ студ. Е, тази беше една от тях.

 По Садърк Бридж се движеше черен джип. Скоростта не беше висока, но беше над позволената, особено за тези заледени пътища. Зад волана беше младо момче на около 18-19 години с широка усмивка. Имаше права руса коса, вдигната нагоре и зелени очи.  До момчето стоеше момиче. Изглеждаше на не повече от 16. Нежните черти на лицето и сладката усмивка придаваха на момичето по-детски и невинен вид. Дългата й чуплива коса се спускаше на вълни почти до кръста, а топлите кафяви очи следяха гледката през прозореца.

 Мелани винаги е обичала да пътува вечер. Имаше чувството, че беше по-близо до хората, до техните тайни. Никога не се беше страхувала от тъмно, както повече хора. Напротив – обичаше нощите повече от дните. „Утрото е по-мъдро от вечерта“ казваха хората, но Мелани не беше съгласна с това. Просто обичаше тъмнината. Обожаваше, когато над града паднеше мрак и всички нощни светлини придаваха красота и мистериозност на Лондон. Обичаше и града. Повечето живущи там се оплакваха, че било прекалено студено, мрачно, скучно. Оплакваха се, че лятото в другите държави като Гърция, Турция, България, в градовете като Маями и  Калифорния било по-топло, имало море. Какво не харесваха на двадесет и седемте, най-много тридесетте градуса на лятото тук? Питаше се Мелани. Казваха, че искат някога да напуснат града. Съучениците й говореха как искат да заминат да учат в чужбина, да обикалят Европа, да заживеят на някое по-топло място. Е, Мелани Дейвис не беше в това число хора. Тя беше твърдо решена, че ще остане в Лондон. Обичаше този град. Не мислеше, че някога ще бъде способна да се раздели с него. Беше свикнала с, по принцип, мрачното време и й харесваше.

 -Мел, подай ми уискито от задната седалка. – каза момчето до нея, гаджето й.

 -Марк, няма да пиеш, шофираш!  - каза строго Мелани, отделяйки поглед от прозореца. В следващия момент сериозното й изражение беше заместено от широка усмивка. – АЗ ще пия. – изплези му се и се засмя. Свали колана си и се надигна, обърна се и се протегна ръце към пълната бутилка на задната седалка. Взе я и се върна на мястото си. Отвори бутилката и погледна гърлото. – Защо си взел с дозатор, идиот? – попита и се обърна към Марк.