Don't let me drown (BG fanfiction)

Chapter 27

-Дилън, ти поеми тази група аз ще поема другата. – рече Зейн на приятеля си и тръгна към децата. Мелани вървеше до него с малкия си сак на рамо. Предпожи му да занесе своя и неговия в микробуса, но той отказа. Щеше да се чувства по-спокойно, ако си беше в него. Проклетият кокаин беше в един от вътрешните джобове. Пакетът беше голям, но дрехите му успяваха да го скрият. Беше малко вероятно някой да го намери, ако не търси специално там. Радваше се, че лудият Томи не го караше да пренася през границата. Тогава трябваше да е много по-изобретателен.

Застана пред децата и се усмихна:

-Така, искам да се движите в колона по двама. Това – посочи момичето до себе си – е Мелани. Тя ще ми помага. – представи я на групата. Тя ги поздрави и чернокосия продължи с инструктажа, който беше запомнил на изуст и повтаряше на всички заминаващи на подобни състезания.

Мелани забеляза, че е нервен. Предположи, че е заради заминаването – все пак поемаше отговорност за всички деца.

Едно дребникчо момче с червеникави къдрици стоеше само най-отзад, когато Зейн им нареди да се наредят в колонка по двама. Беше навело глава и зяпаше оръфаните си маратонки. Беше толкова сладко, на не повече от 6-7 години, колкото бяха и останалите, но по-дребно, слабичко и въпреки това с пухвало лице. Мелани се усмихна в негова посока и тръгна към него. Застана до детето без да обели и дума, гледайки напред. След миг групата потегли към микробуса. Зейн й хвърли въпросителен поглед и се усмихна. Тя му намигна и продължи да върви с децата.

Зейн застана до Мелани, докато следеше с поглед всички деца пред тях. До нея стоеше Джони с наведена глава. Детето просто беше затворено. Чернокосия погледна към съседната група деца и видя, че Дилън ги повече към другия микробус.

Когато двете превозни средства потеглиха, Зейн отново заговори за правилата, които трябваше да спазват. Мелани беше седнала до рижавото момченце и то я гледаше чудато през цялото време.

-Здравей – прошепна тя, за да не пречи на Зейн – Аз съм Мелани. – подаде му ръката си с мила усмивка. Огромните зелени очи се взираха в нейните, а луничките под тях ги правеха още по-очарователни.

-Джони. – измърмори момченцето и стиска ръката й.

След не повече от 5 минути двамата водеха оживен разговор.