Don't let me drown (BG fanfiction)

Chapter 7

Мелани усети дневната светлина да огрява лицето й. Няколко слънчеви лъча се прокрадваха зад завесите и прерязваха лицето й. На момичето му трябваха няколко секунди, за да започне да усещам тялото си. Позата, в която беше легнала бе изключително неудобна. Тъмнокосата стисна очи и започна леко да ги отваря. Усети, че главата й беше на високо. Доста високо. Гърбът я болеше, врата също, краката й бяха свити, а начинът, по който беше сгърчено тялото й беше неопределим.

-Писна ми от тия дивани. – простена раздразнено мъжки глас над главата й. Тя се намръщи и потърка очи. Нещо под главата й се размърда. – По дяволите! – същия мъжки глас. Този глас... Чакай малко! Мелани подскочи рязко на крака, игнорирайки всяка болка, където и да е. Сънения й поглед бързо премина в яден. Огледа дивана. От свития в единия му край Зейн, до завивката, която лежеше на половина на земята. Я, почакай... нейната завивка, от нейната стая.

-Какво си търсил в стаята ми? – заби го с въпрос без да увърта, без да го чака да се разсъни. В началото беше ядосана заради това, че се е наместил на дивана при нея, но щом видя завивката си побесня. Нахалник! – Езика ли си глътна? – повиши тон и сложи ръце на кръста си, гледайки го от високо как премига сънено.

-Всяка сутрин ли си толкова сприхава? – в гласа му се четеше досада. – Търсих ти нещо, с което да те завия. Не виждаш ли? – отвърна троснато, изправи се в седнало положение и подпря лактите си на коленете, забивайки очи в пода.

Мелани кипна! Колко спокойно си приказваше само все едно нищо не е станало. Тя беше от хората, които ценяха прекалено много личното си пространство. Мразеше, когато някой го нарушава по какъвто и да е начин. И тоя чернокосия как се беше наместил до нея, просто... Тя махна едната си ръка от кръста и я прокара през косата си. Сетне я върна на същатата позиция и отново впери изпепеляващ поглед в Зейн.

-Ама ти си... – гласът й рязко секна щом чу прещракването на ключалката на входната врата. Малик вдигна бързо глава и срещна погледа си с нейния. Безразличието беше заменено с неприкрита паника. Ако баща й го видеше тук щеше да го претрепе!

-По-тихо, мътните те взели! Мелани сигурно спи. – чу се враждебен женски шепот откъм коридора.

-Супер. – измърмори тихо тъмнокосата. – Давай нагоре! Бързо, бързо! – подкани Зейн и го издърпа от дивана. – Отивай в стаята ми! – прошепна му паникьосано. – Вече знаеш коя е. – измърмори ядно.