Don't let me drown (BG fanfiction)

Chapter 24

Зейн и Мелани стояха пред големите железни врати на гробищния парк. Тъмнокосата стискаше здраво ръката му, а в другата носеше 10 маргаритки завързани само с панделка.

Спомените за първото й идване тук преминаха за миг през съзнанието й, но не останаха за дълго. Присъствието на Зейн й вдъхваше увереност. Черпеше от неговата сила. Щеше да види гроба на Марк. За пръв път. Всичко щеше да придобие образ. Марк лежеше на няколко метра под земята в дървен ковчег.

Стисна още по-силно ръката на Зейн. Изведнъж почувства напрежение в гръдния си кош и преди да успее да се овладее съзнанието й се замъгли. Сърцето й препускаше лудо, а цялата й кожа беше сякаш осеяна с иглички. Започна да диша тежко в опитите си да си поеме въздух.

-Мел? – гласът на Зейн проби през мъглата. Мелани стисна още по-силно ръката му. – Дишай! - заслуша се в гласа му и започна да изплува на повърхността. Успяваше да си поеме въздух по-лесно, погледът й започна да се фокусира. Малик я придърпа в обятията си й зашепна името й. Тя се отпусна в ръцете му и даде възможност на сърцето си да нормализира темпото си. Дишаше ритмично, за да може дробовете й да се разтворят. Съзнанието й постепенно се проясни и тя въздъхна облекчено. – Кажи ми за тези пристъпи на паника, Мелани. – каза тихо Зейн и я погали по косата, след което я отдръпна от себе си достатъчно, за да може да я погледне в очите. – Колко често се случват?

Момичето въздъхна отново:

-Случвало се е само няколко пъти.

-Трябва да потърсиш помощ.

-Да бе, разбира се. Писна ми да хора по лекари, които си мислят, че знаят повече за мен от мен самата! Всичките говорят едно и същи и нито един не ми помогна. Ще се справя, ще преодолея всичко. А и когато си тук всичко е толкова по-лесно. – усмихна му се. – Ти правиш всичко по-лесно.

Чернокосия й върна усмивката. Стояха прегърнати известно време преди той да проговори:

-Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – попита. Нямаше нужда да уточнява, тя прекрасно знаеше за какво става дума.

-Да! – кимна твърдо. Искаше да затвори тази врата. Марк винаги щеше да остане в сърцето й. Просто беше време да го преживее. Нямаше да го забрави, винаги щеше да помни обичта си към него. Чистата, дори детска, любов. Тръпката от първата целувка, прословутите пеперуди в стомаха, трепването на сърцето й при всяка негова усмивка, трепета при нежното му докосване, топлината, когато разбра, че е влюбена в него. Тези неща никога нямаше да забрави, но беше време да продължи. Беше й даден втори шанс, който не биваше да пропилява. Смъртта на Марк не трябваше да е напразна.