Don't let me drown (BG fanfiction)

Chapter 4

Зейн и Мелани не откъсваха поглед един от друг, неприкривайки изненадата си. Явно, все пак, първата им среща нямаше да бъде последна.

-Мелани, добре ли си? – майка й я потупа леко по рамото. Мелани! Ето как се казваше! Най-сетне. След като чу името й, Зейн погледна леко надолу към сребърното „М" на врата й. „М, като Мелани." предположи.

-Да... – започна момичето, все още гледайки го. – Да, мамо, добре съм. – вече отклони погледа си от неговия. Мина покрай жената и седна на един от свободните столове пред бюрото без да обръща внимание на трите чифта очи, забити в нея.

Е, изглежда Мелани беше решила да не показва по никакъв начин, че се познават. Щом искаше, Зейн щеше да уважи решението й. Обърна се към майката на тъмнокосата, кимна й с лека усмивка към стола до момичето, след което отмести поглед към Дилън, който се падаше точно зад жената. Той го гледаше в недоумение, изглежда, разбрал, че става нещо. Чернокосия му даде знак с ръка да си трае – после щеше да му обясни всичко.

Мелани беше вперила поглед в големия прозорец, чиито бели, плътни завеси бяха спуснати, скривайки гледката. След малко пред погледа й, на стола си, седна Малик. Тя отмести своя малко зад него и продължи да гледа завесите.

-Махни си слушалките. – каза ядно майка й. Момичето чак сега забеляза, че жената стои на стола до нея.

-Няма нужда. Невероятно чувам и теб и ГОСПОЖА Малик. – натърти на думата „госпожа". Опита се да скрие усмивката си, но не успя, чувайки кикотенето на Зейн. Или на другото момче? Засмя се тихо, но усмивката й веднага се скри при вида на сериозното изражение на жената срещу нея.

-Слушалките! – изсъска. Мелани завъртя очи и буквално ги изтръгна от ушите си. Дари майка си с широка фалшива усмивка, след което отново заби поглед в завесите зад Малик.

Зейн изчака кратката семейна разправия, развила се пред очите му, да свърши и насочи вниманието си към майката на момичето.

-Е, нека се запознаем официално. – усмихна се. – Зейн Малик. – подаде ръката си през бюрото. Забеляза напрегнатата половинчата усмивка, която му прати жената. Тя също подаде ръката си:

-Мариса Дейвис. Извинете ме за объркването, просто... – не можа да довърши.

-Казах Ви, госпожо Дейвис, няма проблем. – чернокосия отново я прекъсна. Това не остана незабелязано от Мариса. Не й направи много добро впечатление, но реши да си замълчи. Пуснаха ръцете си и тя се усмихма, вече по-спокойна.