Пролог

2.1K 90 2
                                    

Събудих се от звъненето на телефона. Отворих очи и се вгледах в тавана. Телефонът отново зазвъня и се надигнах, за да го взема. Погледнах името и издишах шумно. Вдигнах и се сопнах.

-Какво? - последвалата тишина накара кожата ми да настръхне.

-Анна...

Гласът му и начинът, по който каза името ми, вледени цялото ми тяло. Пръстите ми се затегнаха около телефона. Цялото ми същество крещеше, подготвяше ме, че нещо се е случило.

-Защо ме наричаш така? - седнах и се загледах в тъмнината, слушах накъсаното му дишане. - Кажи ми?

-Той...

Гласът му прекъсна, чух го да ридае. Плачеше. Прокарах трепереща ръка по косата си и я сложих на гърдите си, за да опитам да успокоя биенето на сърцето си.

-Какво стана? - почти извиках. - Кажи ми?

-Анна...

-Защо не спираш да го повтаряш? Спри!

Истерията ме връхлиташе. Знаех какво става, но се молех да е някоя от извратените му шеги, молех се да сънувам. Молех го да ми каже, но той сякаш беше загубил умението да говори.

-Мъртъв е...

Въздухът излезе от дробовете ми, сякаш някой ме беше ударил. Не можех да разбера какво се случва, не можех да си поема въздух.

-Какво? - успях да изрека.

Усещах сълзите, които капеха по лицето ми, но не можех да посегна да ги изтрия.

-Кълна се, ако ме лъжеш... - спрях и поех въздух, обнадеждена, че ще ми каже, че не е истина... - Кажи ми, че ме лъжеш! КАЖИ ГО!

-Аз...

-КАЖИ ГО!

Обзе ме паника, викът ми огласи стаята, а другата страна на връзката беше все така тиха.

-Не мога...

-Защо не се смееш? Това е шега нали, от твоите извратени шеги?! - гласът ми беше пресипнал, но отново извиках. - НАЛИ?

-Не. - прошепна, но успях да го чуя.

-ЛЪЖЕШ! - изкрещях.

В същия момент вратата рязко се отвори и лампата заслепи уморените ми очи. Леля ми гледаше в мен като обезумяла. Спрях да дишам, не знам каква беше гледката, която тя завари. Аз, изпаднала в истерия, разридана, викаща.

-Анна? - тихо ме повика тя. - Какво става? Кошмар ли имаш?

Не ѝ отговорих. Стоях с телефон в ръка, опитвах се да кажа нещо.

-Моля те... - риданията ми се увеличиха, не можех да се успокоя, за да изрека и една дума.

Знаех, че не ме лъже. Сърцето знае... Усещах болката в гласа му, чувствах я.

Леля ми се втурна към мен, хвана ме здраво и ме разтресе.

-Мъртъв е! НЯМА ГО! - отново извиках, но този път на нея.

-Анна, успокой се!

Въздухът, който вдишвах не достигаше до дробовете ми. Избутах я и станах от леглото, но краката ми не ме задържаха и се строполих на пода. Изкрещях, а тя ме хвана и ме притисна до гърдите си. Залюля ме и шепнеше нещо, а плачът ми пронизваше злокобната тишина.


Ние.Where stories live. Discover now