Влюбих се в PlayBoy / 18+

14

Грейсън

— Какво, по дяволите, правиш при скалите, Грейсън? Донесла съм консерви с риба тон. Ела да ядем — Поли скръсти недоволно ръце пред гърдите си.
— Остави ме! — отвърнах сопнато и изключих звука на света.
— Все тая!
   Хората сме създадени за любов и войни!
   Така е било откакто светът се е появил и така ще приключва винаги между две сърца - първо любов, а после война.
  Разгневените ми мисли превъртаха случката от преди няколко часа, отново и отново.
  Тялото и умът ми усещаха безпомощност и отпадналост, която почти беше обездвижила крайниците ми.
  Мразех любовта и я избягвах, докато не се появи тя и не разби целия ми свят на парчета.
  Загледах се към небето с блуждаещ поглед и куп електрошокови тръпки принудиха кожата ми да настръхне, само като си предствех красивото ѝ лице.
  Блещукането на звездите ме потапяше под вселенски транс и знаех, че мога да остана така завинаги - безмълвен, студен и треперещ при всяко преминаващо хрумване, какво би било, ако беше друго с нея.
  Лежах дълго на камъните, с едва тлееща душа и се взирах, сякаш в черна дупка, която ме теглеше към опустошителна смърт.
  Плачех тихо, а сълзите ми мокреха изстиващия тъмен камък.
   Нощта разпадаше на части очите ѝ, които върху тъмното небе приличаха на два бляскави сателита. Приятният бриз погали лицето ми, а умът ми се беше предал изцяло на експлозията, която пулсираше във вените ми от любов.
Беше един от онези кофти дни, в които бях напълно обсебен от собствената си глупост и не мислех разумно за последствията.
  Нямах достатъчно добро оправдание, с което да се извиня за постъпките си или всъщност имах!
Любовта.
  Да, някои хора биха казали, че именно тя е причината да бъдем толкова невежи в примитивните си и първосигнални действия, чийто обрат понякога е необратим. И въпреки това не спирахме себе си от правенето на глупости... Нали?
Що за гадост беше това?
Аз правех каквото си поискам, докато друг страдаше заради мен, а после оставах ненаказан за собствените си постъпки?
Странно действаше вселената и още по-странно наклоняваше везната в моя полза.
Поне така си мислех.
Един ден всичко щеше да се преобърне с главата надолу, бях наясно.
Израстването ни бе знак, че се променяме и ставаме по-мъдри от предната година; че времето ни е научило на разни неща за живота, но докато настъпеше този преход, се надявах недрата да не се отворят, за да ме погълнат в себе си.
Сърцето ми препускаше в бърз галоп и всяка миля ме оставяше без въздух, и без сили да продължа да се боря за това, което искам.
Исках нея с цялото си съществуване.
Исках я, мамка му!
Не можех да остана повече тук. Имах нужда да се разходя и да избистря мислите си.
Станах без да казвам каквото и да е на доведената си сестра, и тръгнах към злокобното привличане на мрака.