Влюбих се в PlayBoy / 18+

3

Бела

Не планирах живота си, да е като на другите.
    Да си намеря добро момче и с него да заживеем щастливо в някоя малка къщичка или в апартамент в града. Да ни се роди дете, и да го гледаме докато не напусне семейното гнездо.
    Да плащам големи сметки и да върша проста работа, която не ми доставя никакво удоволствие.
   Не планирах да се прибирам вкъщи всеки ден след работа, и да започвам с домакинските си задължения, защото нямам друг избор. Я да сготвя, я да изчистя..., я нещо друго, което не търпи отлагане...
   Животът ми трябваше да бъде обикновен, но изпълнен с тръпка и емоции, които да ме карат да ставам сутрин от леглото развълнувана, да изпия първото си кафе в нечия топла прегръдка, а после да правим хубав с*кс, който да приключим задъхани, потни и удовлетворени от божествения оргазъм, който сме си доставили.
   А през деня да си пишем мръсни съобщения, които да ме държат ужасно възбудена и м*кра, и да нямам търпение да видя този човек, за да се отдадем на плътските си удоволствия.
Не!
- Не си представях живота сложен - повторих си на глас.
    Исках да разбера, какво е да се влюбя простичко и истински. Какво е да се събудя и първото нещо, което видя да е съобщението, което гласи: "Добро утро, любима! Обичам те!", а после целият ми ден да е в пеперуди.
Но каквото и да имаше в главата ми, Грейсън обръщаше всяка моя представа.
Повика ме!
   Защо точно мен? Може би му бях под ръка, така да се каже. Но защо мен?
Тормозеше ме този въпрос, след като си тръгнах почти разплакана от стаята му, без да кажа каквото и да е.
    Той ме целуна по челото и аз се втурнах като страхливка навън.
   Вместо да отида на лекции избягах от него и от света ни.
Трябваше да го направя! Божичко!
    Бях на косъм да свърша, докато доставях собственото му удоволствие. Той будеше у мен страсти и фантазии, които не си бях помисляла преди това.
    Чувствах се омърсена. Изпълних навярно някой грях, а ми хареса!
Не! Не можех да съм такава!
    Затова се запътих към единственото място, където можеха да ми опростят греховете.
Църквата "Света Михаела" се намираше на няколко пресечки от университета и често чувах камбанния звън да кънти из ехото.
    Винаги ме побиваха тръпки от звука ѝ и като цяло не харесвах църквите. Нямах големи грехове, но нещо отвътре ме спираше да ходя там.
     Набързо прекосих улиците. Скоро стоях лице в лице с изящната стара архутектура на Господния дом. Отгоре стоеше изправен голям метален кръст с тялото на Иисус Христос, под него бяха наредени няколко малки изрисувани с фигурки на светци прозорци, а надолу беше боядисана в бяло и бежаво.
    Сведох глава и закрачих по стълбите нагоре.  Докоснах дръжките на тежките дървени врати от някакво светло дърво, натиснах ги и на мига ме лъхна мирисът на тамян. И него не обичах особено, но бях тук с цел и нямаше връщане назад.
    Стъпих по мраморния под. Сърцето ми затупа бързо, дланите ми се потяха и се чувствах сякаш отивам на разпит вместо на изповед.
    От тавана падаха няколко метални полилея с наредени в окръжност свещи и за момент си помислих, кой можеше да ги пали на тази височина.
    От двете страни бяха наредени множество дървени пейки, а до тях отново бяха запалени всякакви видове свещи.
По стените стояха накачени икони, а отпред на олтара срещнах познат поглед.   
   Мъжът стоеше с книга в ръка и явно проповядваше нещо.
   Напълно забравих, че дядото на моя стара любов е тук от години и се надявах, че не той ще ме изповядва...
    Навремето много харесвах внука му и сме се засичали неведнъж, когато идваше да го взема от училище, щом родителите му пътуваха на някъде.
Приближих към него.
- Добър ден, отец Пасвретил.
- Аа, детето ми! - възкликна той.
Свъси вежди, огледа ме от горе до долу и после продължи:
- Радвам се да те видя! Не сме се срещали, откакто Деван завърши.
Я, позна ме! Какво чудо... Още има ум като бръснач...
- Да, мина доста време! - отвърнах с нотка неловкост.
- Какво те води насам?
- Ами, аз... - прехапах устна - дойдох да се изповядам.
    Отчето ми хвърли въпросителен поглед изпод сивите си буйни вежди, но не каза нищо повече.
    Поведе ме напред, за да ми покаже къде е изповедалнята, и после попита:
- Имаш ли нужда от мен, дете?
Дали имам нужда? В никакъв случай!
- Не, не! Предпочитам сама да съм си опростител, отче. Благодаря!
    Влязох вътре и седнах на пейката положена до стената. Беше тъмно и още миришеше ужасно. Вдишах. Издишах. Стиснах коленете си с длани, и усетих как гласът ми ще затрепери, ако понеча да отроня и дума.
   Отворих уста. Тих женски кикот се дочу през прозорчето от другата страна, където се очакваше свещенника да ме изслуша, но сега не биваше да има слушател...
Стъписах се! Бях готова да си тръгна, преди да чуя странното мляскане из тишината.
Заслушах се.
     Сякаш някой си пускаше много звучни целувки с език или... Замръзнах.
Навярно някой ближеше нещо и използваше много слюнка.
- Не... - плеснах се през устата.
- Тихо! - чу се заповед на мъжки глас. - Ще ти напълня непослушната устичка, ако не спреш да се хилиш! Д*хай ми! - шепнеше някой в мрака.
Любопитството ми винаги взимаше превез над разума. Открехнах леко вратата на изповедалнята и допрях ухо до другата. Май на някого му правеха прекалено добра с*ирка.
Млясканиците не приключиха още известно време. В мен се бореха две мисли и повече исках да се отдам на лошата.
Събрах сили и отворих рязко вратата.
Деван!
Глътнах си граматиката.
- Д-Деван... - премигнах няколко пъти, докато осъзная истината.
Той беше! Момчето което си харесвах като малка. Изглеждаше по същия начин. Висок строен, с големи бицепси - наперен, с черна коса и тъмно сини очи.
Беше застанал с лице към входа и смъкнати до коленете дънки. Пред него коленичила стоеше мацка с твърде къса пола за Божия дом, от която се подаваха двете ѝ стегнати бузи, краката ѝ бяха във високи тънки токчета тип сандал и оскъден потник, който навярно прикриваше единствено ц*ците ѝ.
Деван ме гледаше несигурен как да реагира, а и навярно ме беше познал.
По лицето му имаше изписана паника, но и задоволство, че още някой се е включил в играта.
Добре си го спомнях от преди. С Грейсън много си приличаха, макар никога да не намериха общ език.
Сладката блондинка не ме отрази. Продължи да го смуче, докато синьото море заплашваше да ме погуби.
- Извинете ме! - прошепнах. Затворих вратата след себе си и ги оставих.
Денят не можеше да стане по-зле.
- Грешник да не си в днешно време! - допрях гръб в стената по коридора, който водеше към залата.
Гласът ми удари стените, и ехото накара въздуха да затрепери. На мига усетих чувство за вина.
- Бела! - звукът от гласа му прокара ледени тръпки по кожата ми. Обърнах се и го видях как ми се смее невинно, сякаш току-що бях казала някой виц, а не бях изгубила нрава си.
- Деван! Ти си тук?!
- Тук съм! - изсмя се, и разпери ръце настрани.
- Явно си много близък с Господ! - обърнах се в посока на залата.
- Дойдохме да видим дядо.
- Дойдохте? И после решихте да се сношите в изповедалнята. Много оригинално!
- Стига, Бела! - догони ме, и ме хвана за лакътя. Парфюмът му навлезе в ноздрите ми.
Ухаеше страхотно... на с*кс и порочност.
- Ти защо дойде?
Защо ли?
- Исках да се изповядам, Деван. Много хора го правят.
- Ти - замълча за момент. - ти не се вписваш в картинката на лошото момиче.
Изгледах го кръвнишки. Той сериозен ли беше? За толкова скучна ли ме намираха и двамата?
- Шегуваш ли се?
- Не се цупи! Странно е. Винаги си била добра, мила, ученолюбива. С Грейсън бяхме лошите момчета на училището, и съдя, че още пожарът ни не е угаснал. А ти...
- Възможно е да си прав. - въздъхнах. - Нямам време за теб. Трябва да се връщам в университета. Аз, имам си работа.
Понечих да изляза отвън, но той отново ме сграбчи.
- Нека изпием по кафе, а? Отдавна не сме излизали заедно. Искам да се реванширам за гледката!
Очите му ме поглъщаха.
Въздухът стана горещ.
Между гърдите ми зашумя огнена буря, която ме топеше.
Какво пък? Нямах нищо за губене. Нуждаех се от разсейване заради Грейсън и лудостта му.
- Дадено! Да пием кафе, Деван. Но на моя територия.
- Моторът ми е отпред, малката! - намигна ми и разтвори дървените врати.
- Мотор... Боже! - погледнах нагоре към едно от изображенията на Исус - Не ми позволявай да съгреша повече!