Влюбих се в PlayBoy / 18+

25

Грейсън

Месец по-късно
Светът трепна, сякаш имаше земетресение и всичко изчезна само за миг.
Не усещах нищо друго, освен задушаващия ме цигарения дим, който в този момент пълзеше в дробовете ми.
Шибаните цигари, които пушех всеки ден през последния месец, бяха образували смъртоносна клопка под кожата ми и сигурно скоро щях да гушна букета. То друго не вещаеше пушенето по четирисет цигари на ден.
Бела изчезна завинаги, а бяхме толкова близо до нашия перфектен край.
Топлината ѝ бързо се превърна в северен студ, който заклещи тялото ми между ледовете и снега.
Тя беше като хубав сън за душата ми, от който никога не исках да се събуждам, защото се страхувах да не се окаже, че никога не е била истинска.
А тя беше истинска. Стоеше в ръцете ми, яздеше пениса ми...
Все още стоеше затворена в черното ми проклето сърце, мамка му!
Бела беше моето спасение от жестокия свят, но понякога съдбата се оказваше такава тъпа кучка, че ни го начукваше за всичките тъпотии, които сме сторили през жалкия си живот. Точно това стана и с нас. Начукаха ни го. Аз ни го начуках!
Вкусът на загубата ѝ беше като киселина в устата ми, която разяждаше вкусовите ми рецептори.
Преглъщах и нищо.
Храната нямаше вкус.
Водата не беше хубава.
Животът спря да бъде поносим.
Не ми беше останало нищо.
Празно беше без нея.
Като картонена кутия, в която нямаше нищо. Едно малко пространство, което е лесно да запълниш, но още по-лесно е, да изпразниш. Така стана с любовта ни. 
Запълни цялото пространство в сърцето ми, а после изгубих всичко, понеже май бях прокълнат. Стана толкова бързо, че дори не си спомнях някои подробности.
От момчето, което всички обожаваха, се превърнах в празна опаковка без душа, защото душата ми бе тя, а без нея, аз не съществувах изобщо.
Бях само тяло, което стъпваше по земята незабелязано и хабеше кислорода на останалите. Чувствах се жалък и недостоен за този свят.
Все още се будех всяка сутрин, а не го заслужавах. Хората измираха буквално всяка секунда, а аз си ходех, дишах и чувствах - неща, които не трябваше да имам, задето бях такъв скапаняк!
Бях изпаднал в дълбока депресия, от която се страхувах, че измъкване няма. Нямах стимул да го направя и се оставих да пропадна в бездната.
И все пак знаех, че няма да умра без Бела. Не бях чак такъв самоубиец или глупак.
Това нашето далеч не беше като по приказките и филмите с проклети принцеси и принцове.
Ние не бяхме достойни да носим корони, затова вместо тях, върху главите ни стояха тръни.
Можех да живея без нея. Можех да...
Проклятие!
Дори не можех да довърша скапаното изречение в главата си повече от веднъж.
Всичко... можех... без... нея... Да.
Но тя някак си винаги успяваше да накара малките или нелепите неща около мен да изглеждат значими, а това беше талант, от който имах отчаяна нужда. Да виждам светлината там, където живееше мракът.
Без нея бях нежив. Липсваше слънце, светът ми беше обагрен в сиви цветове, а някога заедно бяхме многоцветни. В съня ми, в реалността...
Изпитвах истински страх от факта, че Бела се оказа истинска, а всъщност всичко се превърна в прах между пръстите ми, който вятърът отнесе надалеч.
Без присъствието ѝ в живота ми, щях да се върна към старата си версия, а нея изобщо не харесвах.
Тя успя да разбие живота ми на парченца, успя да ме промени изцяло и сега нямах представа как да се събера.
Нямах ни най-малка представа, как да се върна към живота си.
Въпросът беше коя точно своя версия исках да върна след хаоса.
Онази гаднярската, когато си чуках мацките без да ми мигне окото и всяка вечер бях с различна, защото университетът предлагаше много и адски секси котенца, на които не можех да устоя.
Или исках онази своя версия, когато бях толкова влюбен, че ми идваше да полетя. Когато се чувствах глупаво и се страхувах, че изглеждам като някой педал, който тича по поля с диви цветя и такива ти глупости.
Нямах отговора.
Но може би сега, когато между гърдите ми зееше дупка, исках да върна влюбената си версия, защото тя ме направи истински щастлив.
За кратко не ми пукаше как изглеждам, защото Бела беше моя.
По дяволите, още я обичах по същия начин и колкото и време да минеше, аз не можех да спра чувствтата си.
  Обаче оплесках нещата здраво и колкото и да се опитвах да търся грешката другаде, знаех, че само аз съм виновен за собственото си падение.
  Така измина месец. Доста бързо лети това време, когато се чувстваш като един скапан боклук на пътя, който стои не на място сред природата, която също диша, но изглежда също толкова нежива като мен.
  Повечето истории продължаваха с това, колко много неща да се случили през този един месец. А с мен не се случи нищо за един проклет месец.
  Нямаше какво различно да кажа за себе си, ако някой изобщо ме попиташе, освен, че всяка вечер си купувах бутилка с най-евтиното уиски, защото знаех, че то ще ме накара да пожелая собствената си смърт.   Щеше да ме напие до такава степен, че нямаше да знам кой съм, нямаше да знам името си и със сигурност, нямаше да си спомням толкова добре за нея и за нас.
  Горе-долу се получаваше. Повечето пъти.
  Та накратко се качвах в спортното си бебче и отивах на нашето старо място над реката.  
  Сядах на предния капак, отварях бутилката, отпивах няколко жадни глътки, след които болката ставаше още по-убийствена и в стомаха ми започваха да се бият всякакви емоции.
Гледах звездите, наблюдавах как сияе градът и мечтаех положението ми да се върне постарому. Точно като някакъв глупак...
  След половината бутилка тялото ми не усещаше много. Освен топлина и спокойствие.
  Главата ми се полюшваше бавно, сякаш си тананиках някаква мелодия, мислите ми спираха за кратко и светът ставаше приятно поносим.
  На дъното на бутилката оставаше единствено един спомен в лукавата поледна глътка, който живееше в мен без да плаща наем за престоя си.
  Съжителствахме си, рамо до рамо, но този ми съквартирант определено искаше да ме довърши. И щеше да го направи скоро, защото никак не се жалех.
  Тази вечер с нищо не беше по различна.
Поредният ден. Ден трийсет и три или не знам вече кой.
  Не се бях бръснал никъде от последната ни среща. Брадата ми беше буйна, косата ми стърчеше като гнездо на птици, а и май понамирисвах.
  Вече дори не си спомнях дали съм се къпал или не. Предполагам, че нямаше значение.
  Стоях затворен в собствената си черупка, където нямаше опасност да си разбия сърцето за не знам си кой път. Там беше топло. Сухо. И тъмно.
  Нищо не зависеше повече от мен и аз нямах против. Бях се предал напълно.
Запалих колата. Носех обичайната си черна тениска и дънки, които със сигурност не бях прал. Времето течеше различно напоследък. Дали беше делничен ден или уикенд, нямах идея.
Потеглих от паркинга на супермаркета.
Преди щях да си пусна някоя готина песен, която да ме възбуди, да ме утеши или да подобри настроението ми. А сега исках да чувам единствено тишината и звука на двигателя.
Достатъчно ми беше.
Пътят се нижеше бързо, а обстановката отстрани приличаше на размазан кадър.
Така и ставаше през повечето време, когато мислите ми ме отвеждаха към ръба на пропастта, а аз усилвах скоростта постоянно, защото част от мен се надяваше да умре някъде на пътя.
На никого нямаше да липсвам, най-малко на любовта на живота ми.
Такива като мен винаги умират сами, защото са прекарали по-голямата част от живота си в грехове и наслада, а накрая самотата се превръща в техен приятел.
Карах с близо 150 км/ч. , а ми се струваше, все едно се движа с 20.

Бях готов да натисна педала до долу, за да полетя към нищото, когато телефонът ми завибрира в джоба ми. 
Не говорех с никого и избягвах всякакви обаждания, но шестото ми чувство казваше да вдигна.
Бръкнах в джоба си.
Деван.
Кучият син ми звънеше често, за да ме провери, но започваше да става досаден.
Хвърлих бърз поглед на бутилката с уиски в хартиено пликче, която лежеше на пасажерската седалка.
Какво пък? Нали и без това съм мега прецакан.
Завих по пътя, където беше моето място. Спрях рязко точно на ръба и предницата ми излезе малко след брега.
Плъзнах пръст по екрана и затиснах телефона между ухото и рамото си. Взех бутилката, разтворих пликчето и жадно отпих, все едно само това ми трябваше.
— Ало? — гласът му звучеше студен. И у него нямаше много останали емоции след последната ни среща.
— Казвай! — сопнах се и пак отпих.
— Не ми казвай, че пак се наливаш, Грей... Адски жалко е — въздъхна Деван.
— И? — бях кратък и може би щях да го разкарам бързо от главата си.
  Настъпи мълчание.
  Имаше много неизказани думи помежду ни.
  Не се шегувах като казах, че всичко стана бързо.
  Нощта, когато тримата се сляхме.
  Същата нощ или вече беше сутрин, не помнех, когато бащата на Бела почина.
  Ден по-късно, когато го погребахме.
  Няколко часа след това, когато хванах Деван да я гали и да диша въздуха ѝ, на сантиметри от шибаното ѝ лице.
Минутата после, когато се постарах да му счупя носа, две ребра и да го пратя да си полежи в болница със сътресение.
  Толкова бесен бях, че грам не си спомнях подробностите.
  Оказа се, че съм изгубил контрол и в крайна сметка, когато си възвърнах ясната гледна точка, Бела плачеше, допряла гръб до стената.
  Бях я ударил и нея в целия хаос, който ревността ми причини.
  Случката от партито се беше повторила, но този път последиците щяха да са катастрофални.
  Още виждах размазаните картини на спомена, който никак не беше бистър, но го превъртах често в главата си.
  Аз бях опасен за нея.
  И за себе си.
  Мразех се за постъпката си. Мразех, че бях толкова ревнив.
  Тройката ни трябваше да бъде само за една нощ, но този тъпак се беше възползвал от момичето ми и се опита да се намести отново в тясното ѝ пространство.
  Но не. Не го позволих и накрая се озовахме в тая скапана ситуация.
— Съжалявам, Грей! — каза той мъчително. — Аз никога не бих, просто...
— Спри! — срязах го. Повече не ми се слушаха оправдания, а гузната му съвест си беше негов проблем.
  Затворих и хвърлих телефона в краката си, отпих още една голяма глътка.
  Уискито прогори гърлото ми, но скоро нямаше да чувствам нищо.
  Толкова е трудно да видим кога сме намерили истинската любов. Осъзнаването идва винаги късно, а след него задължително пристига и загубата, разбира се.
  Двете дружки-гаднярки.
  В моментът, когато прогледнем, всичко в нас крещи от щастие.
  Стига нещата да се получат.
  А те не се. За мен май нямаше да има щастлив край никога.
  Отпих пак. Пак. Пак. И пак.
  Щях да се натряскам, докато не припадна. Достатъчно отчаян бях да се приключа. Беше нужно само да пусна спирачката и да настисна газта. След това щях да намеря истинския покой.