" Дерек е отвън и чака Лидия." заявих, докато аз, Стайлс и Алисън влизахме в една свободна стая.
" Ще я убие ли?" попита ме Алисън.
" Ако мисли, че тя е Канимата, да. Особено след онова при басейна." отвърнах.
" Не е тя." обади се Стайлс.
" Тя не премина теста. Нищо не стана."
" Не може да е тя."
" Няма значение, защото Дерек мисли, че е тя... Значи или ще го убедим, че греши, или ще излислим начин, с който ще я защитим." каза Алисън.
" Няма да й направи нищо в училище." заявих.
" Ами след училище? Ако докажа на Дерек, че греши?" каза тя.
" До 15:00 часа?" попита я Стайлс.
" Може да има нещо в бестиария."
" В книгата с 900 листа, написана на древен латински, която не можем да прочетем? Късмет с това." заяви Стайлс.
" Може би познавам някой, който може да я преведе. Госпожа Морел. Тя знае различни езици." каза Алисън.
Госпожа Морел, преподаваше френски език, но освен това беше и училищен съветник.
" Аз мога... да говоря с Дерек. Ще опитам да го убедя да ни даде шанс да докажем, че не е тя. Но ако нещо се случи, оставете ме аз да се оправя с него." заявих.
" Какво трябва да значи това?" попита ме Алисън.
" Вие не можете да се лекувате. Не искам да пострадате."
След тези думи, Алисън повдигна вежда, приближи се към чантата си и извади арбелет.
" Мога да се пазя и сама." заяви тя.
Понеже видя, че нищо не й отговових, тя се обърна към мен.
" Какво? Има ли нещо друго?"
" Просто не искам да пострадаш. Ако нещо се обърка, обади ми се, ясно? Все тая, че баща ти може да разбере. Обади се, пиши, викай, каквото и да е... Ще те чуя и ще дойда, колкото се може по-бързо. Имаме време до 15:00. "
Тя кимна и аз се обърнах да си вървя. Тъкмо щях да натисна дръжката на вратата, когато усетих нещо да лети към мен. Обърнах се и го хванах. Беше стрела от арбалета на Алисън. Но не тя го държеше, а Стайлс.
" Ааа... Съжалявам. Съжалявам." каза той и подаде арбалета на Алисън.
* * *
" Искам да говоря с Дерек." казах на стоящия пред мен, Бойд.
" Говори с мен." заяви той.
" Не искам да се бия."
" Хубаво. Защото съм два пъти по-голям от теб."
" Истина. Определено е истина. Но знаеш ли какво мисля? Аз съм два пъти по-бърз." казах и съборих Бойд на земята.
" Тя не премина теста." дойде до мен, Дерек.
" Да, но това не означава нищо. Лидия е различна." казах.
" Да, така е, нощем се превръща в смъртоносна змия."
" Няма да ти позволя да я убие."
" Кой е казал, че аз ще я убия?" заяви Дерек и двамата с Бойд се спогледаха.
И изведнъж се сетих. Айзък и Ерика. Те щяха да му свършат мръсната работа. Приготвих се да побягна към сградата на училището, но Бойд ме спря и ме повали на земята. Имах чувството, че някой ме беше ударил с юмрук в гърдите. Едвам си поемах въздух.
" Не знам защо си мислиш, че трябва да защитаваш всички, Скот. Но дори и така, Лидия е убила хора и ще го направи отново. Следващият път ще бъде един от нас." каза Дерек.
" Ами ако грешиш?" попитах го.
" Беше ухапана от Алфа. Тя е."
" Видя онова нещо отблизо. Знаеш, че не е като нас." заявих.
" Обаче е! Всички сме шейпшифтъри. Не знаеш с какво си имаш работа. Случва се рядко и с причина." каза Дерек.
" Каква причина?" попитах го.
" Понякога формата, която получаваш, показва същността ти." заяви Дерек и ми подаде ръка, за да се изправя.
" Дори Стайлс я нарече студенокръвно." допълни той.
" Ами ако е имунизирана? Ако има нещо в нея, което я имунизира от ухапване, затова и не се е парализирала?"
" Никой няма имунитет! Никога не съм виждал или чувал за нещо такова. Никога не се е случвало."
" Ами Джаксън? Затова го тества. нали? Защото му даде, каквото искаше, нали?" попитах го.
" Скот."
" Питър е казал, че ухапването или те убива, или те превръща. Навярно си се надявал той да умре. Но нищо не е станало, нали? И нямаш никаква идея защо, нали?"
" Не." отвърна ми той.
" Е, аз имам теория. Лидия има имунитет и някак си го е предала и на Джаксън. Знаеш, че съм прав."
" Не!"
" Не можеш да направиш това!"
" Виж, не мога да я оставя жива! Би трябвало да знаеш това!"
" Надявах се да те убедя, но всъщност... Не разчитах на това." заявих, а той ме погледна учудено.
Още преди да бях потърсил Дерек, знаех, че имаше възможност да не мога да го убедя. Затова бях накарал Алисън и Стайлс да накарат Джаксън да им помогне, за да заведат Лидия в дома ми. Там щеше да е в безопастност. Докато си тръгвах, се засякох с тренера.
" Дължиш ми обяснение за това." каза той и ми показа разкъсаният екип.
" Знаеш, че има определени отговорности като капитан на отбора по лакрос." допълни тренера.
" Помощник капитан."
" Добре, частични отговорности."
" Къде го намерихте?" попитах го.
" Под скамейките, знаеш, ще някой трябва да го плати."
Съединих разкъсаните части и видях името на притежателя.
" На Дани е." заявих.
Тръгнах да го търся. Мисля, че го бях видял в библиотеката. По пътя за там, ме спря едно момче. Той ме снима. Казваше се Мат. Беше фотограф или просто обичаше да снима, но не знаех със сигурност.
Продължих да вървя. Когато влезнах в библиотеката, Дани пишеше нещо в тетрадката си. Насочих се към него и му показах екипа. Той го погледна и се обърна към мен.
" Пич, какво си направил с подложките ми?"
" Аз? Ти си този, който ги е носил."
" Не, не съм." заяви Дани.
" Какво?!"
" Бях вратар, помниш ли? С различни подложки."
" Тогава кой е носил тези?"
" Някой, който ми дължи нови."
Телефонът ми звънеше. Извадих го от джоба си. Беше Стайлс. Когато вдигнах, се обади Алисън.
" Какво има?" попитах я.
" Трябва да дойдеш у вас, веднага."
" Защо?"
" Дерек, Айзък, Ерика и Бойд чакат от вън. И ключалката няма да ги спре да влезнат в къщата и да убият Лидия."
" Добре, тръгвам веднага." казах и излезнах от сградата на училището.
* * *
Когато стигнах у дома, реших да влезна през прозореца на стаята ми, защото Дерек и Бойф чакаха отпред. Преди да влезна през него, видях течността, която изпускаше Канимата, за да парализира, стичащта се по рамката на прозореца. Щом влезнах в стаята видях Алисън, която стоеше до Ерика. Тя беше на земята. Видях че беше парализирана. Хванах я и слезнах на първия етаж. Там Айзък се опитваше да се добере до Стайлс, който беше взел една ваза и я държеше така, сякаш никога нямаше да я пусне. Хванах и него и двамата с Ерика ги изритах през вратата, точно пред Дерек и Бойд. След мен дойдоха Стайлс и Алисън.
" Мисля, че най-накрая схванах защо продължаваш да ми отказваш, Скот. Не си Омега, вече си Алфа. На собствена глутница. Но знаеш, ще не можеш да ме победиш." заяви Дерек и ми се усмихна.
" Мога да те задържа, докато дойдат ченгетата." заявих и той чу полицейските сирени.
Изведнъж чухме съскане. Идваше над нас. Погледнах към покрива на къщата. Канимата се обърна и ни погледна, след което си тръгна. В следващата секунда видях Лидия.
" Някой би ли ми казал какво, по дяволите, става?"
Погледнах отново към покрива, където беше Канимата и се сетих. Трябваше хората в къщата да бяха четирима. Алисън, Стайлс, Лидия и Джаксън. А само трима от тях бяха излезнали. Това означаваше само едно нещо.
" Джаксън е. Той е Канимата."
