Тъкмо когато си взимах душ, чух странен шум, идващ от стаята ми. Излезнах от банята и влезнах в стаята. Там беше Канимата. Той беше притиснал майка ми към тавана, като беше увил врата й с опашката си.
" Както забелязваш, Скот, напоследък има някои интересни нововъведения." чух познах глас.
Щом се обърнах, на канапето стоеше Джерард.
" Мисля, че трябва да наваксаме."
След смъртта на Мат, който беше намерен в езерото, близо до управлението, Джерард беше станал господарят на Канимата. Единственото хубаво нещо излезнало от смъртта на Мат беше, че бащата на Стайлс си беше получил значката. Погледнах отново към майка си и извадих ноктите си.
" Хайде, Скот, нека бъдем реалисти затова, кой е с предимство."
" Пусни я." заявих.
" Това не мога да направя. Но да я оставя жива... Това зависи от теб."
" Какво искаш?"
" Да поговорим. Не вдигаш телефона си."
" Пусни я и ще можем да поговорим за всичко, което искаш." казах му.
" Искам нещото, което винаги съм желал. Искам Дерек и глутницата му."
" Всички те се крият. Откъде да знам къде са?"
" Мисля, че с подходящата мотивация, би могъл да ги изкараш навън. И ако не си забелязал, сега имам доста внушителен начин за мотивиране на хора. Защо си мислиш, че мога да го контролирам? Знаеш мита, Скот. Канимата е оръжие на отмъщението."
" Това заради Кейт ли е?" попитах го.
" Не дойдох просто да погреба дъщеря си. Дойдох, за да отмъстя за нея." заяви той, а Канимата пусна майка ми.
Веднага отидох при нея.
" Добре ли си?"
" Не знам какво стана. Не знам какво беше онова нещо, нито пък какво си ти, но каквото и да иска - просто му го дай."
" Мамо... не е толкова лесно."
" Направи каквото иска. Просто му дай каквото иска."
" Не знам дали ще мога."
* * *
" Ще видиш ли кой е?" помоли ме Дийтън, след като чухме звънеца на вратата.
Преди да отида да видя кой е, всички кучета в клиниката започнаха да скимтят. Аз застанах на верандата, а там беше Айзък.
" Всичко е наред, Айзък. Отворено е." каза Дийтън и му отвори вратата.
Той влезна и застана до една от масите. Там имаше едно куче, на което двамата с Дийтън искахме да му е по-удобно, защото умираше.
" Защо мирише така?" попита Айзък.
Двамата с Дийтън се спогледахме и се усмихнахме.
" Какво?"
" Скот ми каза почти същото нещо преди няколко месеца. Един ден той някак си можеше да каже кои животни ще се подобрят... и кои не." каза Дийтън.
" Няма да се подобри, нали?" Айзък попита Дийтън, а той само му поклати глава.
" Нещо като рак?"
" Остеосаркома. Има доста различна миризма, нали? Ела насам. Знам, че добре знаеш какво могат новите ти способности за теб. Подобрена сила, бързина и лекуване. Чудил ли си се какво могат да правят за другите? Дай ми ръката си." каза Дийтън.
Айзък му протегна ръката си, а Дийтън я положи върху кучето. По вените му започна да тече черна течност. Аз го погледнах и се усмихнах.
" Какво направих?" попита Айзък.
" Отне част от болката му." заявих.
" Само мъничко. Но понякога и малкото може да се окаже голяма разлика." каза Дийтън.
Видях напиращите сълзи в очите на Айзък. Той също усети, затова се опита да ги прикрие.
" Всичко е наред. И аз плаках, когато ми го показа за първи път." казах и двамата с Айзък се засмяхме.
* * *
" Те си тръгват довечера, по време на мача. Ерика и Бойд." каза Айзък, докато аз подреждах едни шишенца във витрината.
" И защо ми го казваш?"
" Не ти казвам, моля те. Моля те за съвет."
" От мен?! Защо?"
" Защото ти имам доверие."
" Защо?"
" Защото винаги се опитваш да постъпиш правилно."
" Обикновено нямам идея какво върша. Всъщност винаги нямам идея какво върша." заявих.
" Ще ми кажеш ли какво ще правиш сега?"
" Няма да ходя никъде, ако това имаш предвид. Има прекалено много хора тук, които се нуждаят от мен."
" Явно това ме прави късметлия, защото аз си нямам никого. Така че..."
" Ще отидеш ли с тях?"
" Да. Така мисля. Успех на мача."
" Мерси, но и на него няма да ходя. Не мога и да си помисля за никаква безсмислена игра в момента."
" Не беше на последната тренировка, нали?" попита ме Айзък.
" Не, пропуснах я. Защо?"
" И не си чул?"
" Да чуя какво?"
" Джаксън беше там."
" Какво имаш предвит 'там'?"
" Нищо не направи."
" Наистина ли? Значи на мача довечера..."
" Да. Той ще играе." заяви Айзък.
* * *
След като Айзък ми беше казал за Джаксън, нямаше как да не отида на мача. Защото какъвто беше, щеше да направи нещо.
Докато бях в съблекалните, чух, че Дани говореше с Джаксън.
" Дани, довечера стой на вратата. Не я напускай. И ако ме видиш да се доближавам, бягай в другата посока. Колкото ти държат краката!"
Докато тренерът говореше обичайната си реч, тази от любимият му филм за Независимостта, забелязах, че майка ми беше застанала до вратата на съблекалните. Изведнъж лицето й побеля, можех да видя страха в очите й. И това се дължеше, на Джерард, който току що беше дошъл.
" Избрал съм нещо с по-малко историческо значение, но страстта ви е забележителна. Не съм тук от дълго, но съм горд с постиженията на отбора за това училище. Знам, че ще сте чудесни тази вечер, дори само с един помощник-капитан. Директор съм ви, но съм и фен. Не си мислете, че ще се задоволя просто да победите този отбор. Излезте на терена и ги убийте."
" Чухте човека. Излизайте на терена!" извика тренера.
Изправих се и се приближих към тренера, за да разреша един проблем или поне да се опитам.
" Тренер, на пейката ли ме оставяте?"
" Решението не беше мое."
" Но аз трябва да играя."
" Маккол, имаш три поправки. 'Учението е на първо място'."
" Тренер, не разбирате. Трябва да ме пуснете в игра."
" Не, Маккол. Не и тази вечер. Тази вечер си резерва." заяви тренера.
* * *
" Баща ти ще идва ли?" попитах Стайлс.
" Да, вече е тук." заяви и посочи Стилински, който разговаряше с майка ми.
" Виждал ли си Алисън?" попитах го.
Вечерта в управлението, когато се бях натъкнал на нея и тя ми изглеждаше наранена, било е защото майка й е умряла. Когато се беше опитала да убие мен, като ме задуши, за да ме спаси, Дерек я е ухапал. И заради кода на Арджент, член от семейството не може да бъде свръхестествено. Затова се е наложило да я убият.
" Не, а ти виждал ли си Лидия?"
" Все още не."
" Знаеш ли какво става?"
" Все още не."
" Ще бъде лошо, нали? Ще бъде ли от онези моменти, когато хората тичат да се спасяват, навсякъде се лее кръв, а земята е покрита с трупове и осакатени?"
" Така изглежда."
" Скот... Когато онази вечер видях как Мат удря баща ми по главата, докато аз просто лежах и не можех да помръдна... Просто... Искам да помогна, но не мога да правя нещата, които ти можеш... Не мога..."
" Всичко е наред."
" Губим, пич..."
" Какви ги дрънкаш? Играта дори не е започнала. Излизай на терена. Ще заместваш Грийнбърг." заяви тренера.
" Какво? Къде е Грийнбърг?" попита Стайлс.
" Той е отврат. Ти си по-малко отврат."
" Ще играя? На терена? Заедно с отбора?" попита Стайлс, а аз се усмихнах.
" Да, освен ако не предпочиташ... да играеш със себе си."
" Днес го направих вече. И то два пъти."
" Излизай на терена!" извика тренера.
Стайлс си взе стика и каската и се забърза към игрището.
" Скот, чуваш ли ме?" чух гласа на Джерард.
" Чуваш ме. Браво. Слушай ме внимателно, защото играта ще стане интересна. Да навием часовника, Скот. Давам ти време до последните 30 секунди на мача. Ако не си ми предал Дерек, когато времето ти свърши, Джаксън ще убие някого. Е, Скот, кой ще умре тази вечер? Майка ти, която е тук, за да те подкрепи? Или бащата на най-добрия ти приятел - шерифът? А може и да бъде червенокоската, която приживя ухапване от Алфа. Или някой от тези невинни тийнейджъри, които имат цял живот пред себе си. Или пък да направя услуга на всички, като убия този възмутителен треньор? От теб зависи, Скот. Но ще ми помогнеш да залича Дерек. Защото ако не ми помогнеш, ще накарам Джаксън да откъсне нечия глава по средата на терена и ще опръска с кръв всички, които обичаш."
Играта започна, а аз наистина не знаех какво да правя. Стоях си на пейката безпомощен, а Стайлс вече го размазваха на игрището. Изправих се, но тренерът ме хвана за рамото.
" Сядай долу, Маккол!"
" Но, тренер, смазват ни."
" Наясно съм с този факт. Стой тук!"
Изведнъж, до мен седна Айзък. Той беше с екип, което означваше, че не беше заминал и щеше да играе.
" Дойде за да помогнеш?" попитах го.
" Дойдох, за да победя." заяви той и двамата погледнахме към Джерард.
" Имаш ли план?" обърна се към мен Айзък.
" В момента планът е да гледаме Джаксън да не убие някого." заявих.
" Щеше да е по-лесно, ако можеше да си на терена... Трябва да накараме треньора да те пусне."
" Как? Има цяла скамейка с момчета, които да пусне в играта преди мен."
След което двамата с Айзък се спогледахме.
" Можеш ли да го направиш, без да вкараш някого в болница?" попитах го.
" Мога да опитам." каза Айзък и си сложи каската.
Той мина покрай Джаксън и му се усмихна. След което започна да отсранява по един играч в полето.
" Лейхи!" извика му треньора.
Обаче и тренерът продължаваше да пуска в игра, момчетата от пейката. Но и Айзък не се отказваше. Той ги поваляше като кегли.
" Лейхи! Какъв, по дяволите, ти е проблемът?" извика му тренера.
Айзък само му се усмихна и продължи да тича из игрището. Изведнъж някой избута Айзък и той падна на земята. Беше Джаксън. Станах от мястото си и се затичах при Айзък.
" Не е счупен, но не мога да мърдам. Мисля, че Джаксън ме одраска. Усещам как се обездвижвам." заяви Айзък и го отнесоха с носилка.
" Ще играем ли шах, Скот? В такъв случай бъди готов да жертваш пешките си." обади се Джерард.
" Маккол, или влизаш, или сме дисквалифицирани." дойде при мен тренера и ми даде стика.
" Нещо се случва, нали? Нещо повече от мач по лакрос?" дойде майка ми до мен.
" Трябва да си вървиш." казах й.
" Никъде не отивам. Забрави всичко, което ти казах днес. Направи каквото можеш, за да помогнеш. Длъжен си."
" Ще го направя." заявих и се включих в играта.
Едно от момчетата от другия отбор ме повали. Макар да бях с каска, си ударих главата. Надигнах се и отново чух гласа на Джерард.
" Не разбираш ли каква е сделката, Скот? Не си ли разбрал какво е заложено? Алисън е. Винаги е била Алисън. Предай ми Дерек и ще ти позволя да бъдеш с нея." каза той и аз погледнах към таймера, който показваше, че остават само десет минути.
Огледах се за Джерард, но него го нямаше, това значеше, че щеше да направи нещо. Запътих се към съблекалните. Щом влезнах, Джерард държеше онзи голям меч, с който разрязваша на две. Беше го насочил точно срещу Айзък. Докато се занимавах с бабаитите, които го придружава, той се измъкна.
" Къде отиде?" попитах Айзък.
Преди да ми отговори се сетих сам. Щеше да убие някого и то на игрището. Запътих се към терена. Оставаха по-малко от 30 секунди. Джаксън стоеше и гледаше към останалите играчи. Беше си извадил ноктите. И точно в този момент времето изтече. Но Джаксън не правеше нищо. Всички празнуваха от победата. Тъкмо когато си помислих, че нищо нямаше да стане, всички прожектори изгаснаха. И единственото, което чух беше писък. Всички започнаха да крещят и бягат.
" Скот! Скот, къде си? Скот!" чух майка ми да вика.
Забелязах я в бутащата се тълпа.
" Мамо! Добре ли си?"
" Да, добре съм, но някой е ранен. Има някой на терена." заяви тя.
Аз погледнах към скупчилата се тъпла. Двамата с майка ми се запътихме да видим кой беше. Момчето, което беше на земята беше Джаксън.
" Не диша. Няма пулс." каза майка ми.
" Нищо?" попита тренера.
" О, Боже... Има кръв." повтаряше Лидия.
" Виж!" казах на Айзък и му показах окървавените пръсти.
" Сам си го е направил." заяви той.
Изведнъж Стилински започна да се оглежда и да вика.
" Къде е Стайлс? Къде, по дяволите, е синът ми?"
