Докато Джерард се радваше на ухапването, от ръката му започна да тече черна течност. Всички насочиха вниманието си върху това.
" Какво?" попита Джерард.
След което той погледна към ръката си и видя бликащата течност.
" Какво е това? Какво направи?" обърна се към Дерек.
" Всички казваха, че Джерард винаги има план. Аз също имах план." заявих и посочих към джоба на Джерард.
Той извади малката си кутийка с лекарствата и фалшивите хапчета изпопадоха. В деня, когато се зясякох с него в коридорите на шерифското управление, той си беше изпуснал кутийката. Преди това, двамата с Дийтън бяхме направили други хапчета. И така Джерард беше пил съвсем различно нещо.
" Планински ясен!" извика той и строши хапчетата.
Тялото му започваше да се бори с ухапването, заради планинския ясен. От очите, от носа и от ушите му течеше от черната субстанция. Джерард започна да кашля. Изведнъж започна да повръща черна кръв. Беше като гейзер. Сякаш цялото му тяло се празнеше. След което той падна на земята.
" Защо не ми каза?" обърна се към мен Дерек.
" Защото може да си Алфа, но не и моята." заявих.
Джерард започна да се изправя постепенно, като продължаваше да плюе кръв. Той се обърна към Джаксън.
" Убий ги! Избий ги всичките!" извика той и изпадна в безсъзнание.
Джаксън отхлаби хватката си и Алисън го удари в лицето. Докато Джаксън си тръскаше главата, през стената връхлетя един джип. Този на Стайлс. В него бяха той и Лидия.
" Ударих ли го?" попита Стайлс със затворени очи.
Джаксън скочи върху капака на джипа, а Стайлс започна да крещи. Лидия побърза да излезне.
" Джаксън!" извика тя.
Стайлс също слезна от колата и застана зад мен.
" Джаксън."
" Лидия!" извика Стайлс и се запъти към нея, но аз го спря.
" Почакай..."
Тя бръкна в джоба на жилетката си и извади един ключ. Джаксън започна да го оглежда. След малко той започна да се превръща в себе си. Взе ключа и го стисна. Той разтвори ръци и кимна на Дерек. Тъкмо щях да го спра, но беше късно, защото Питър излезна от някъде и двамата с Дерек си забиха ноктите в Джаксън. Те го вдигнаха във въздуха и той започна да се дави. Двамата го пуснаха и се отдалечиха от него. Лидия се затича към него и той падна в ръцете й.
" Лидия... Още ли..." започна той.
" Да. Все още те обичам. Наистина, още те обичам. Наистина..."
Джаксън положи глава на рамото й и се отпусна. Единствено се чу удрянето на ключа в циментовия под. Лидия започна да плаче. Алисън се доближи до мен и ме хвана за ръка. Лидия положи Джаксън на земята. На лицето му имаше останала една част от люспите му, която започна да избледнява.
" Къде е Джерард?" попита Алисън.
" Не може да е далече." заяви баща й.
Лидия се изправи, избърса сълзите си и се приближи към нас. Стайлс тъкмо се готвеше да отиде към нея, когато всички чухме скърцане по цимента. Идваше от Джаксън. Той си отвори очите и те светнаха в синьо. Точно като на върколак. Започна да се изправя. Стана и изръмжа като истински върколак. Имаше козина по лицето, точно както и аз имах. Той погледна към Лидия и тя се хвърли в обятията му. Питър беше прав, че само тя можеше да го спаси. И тя наистина го направи, излекува го.
* * *
" Съжалявам." каза ми Алисън.
" Не е нужно да се извиняваш."
" Напротив, трябва... заради това, което направих и казах."
Двамата бяхме в стаята й и си говорехме и се бяхме хванали за ръце, без да се страхуваме, че някой може да ни хване. За първи път баща й не беше възразил.
" За всичко. Особено за това, което трябва да направя сега." допълни тя.
" Всичко е наред."
" Не, не е."
" Напротив." заявих и още по-силно й стиснах ръката.
" Скот, опитвам се да скъсам с теб."
" Знам. И няма нищо."
" Как така няма нищо?"
" Защото мога да чакам."
" Не мога да те карам да ме чакаш. Няма да направя това." каза ми Алисън.
" Не е нужно. Защото знам, че ще бъдем заедно."
" Няма такова нещо като съдба."
" Няма такова нещо и като върколаци." казах и се усмихнах.
Видях сълзите в очите на Алисън. Избърсах ги, защото не можех да я гледам как плаче. Тя се приближи към мен и ме целуна. Целувката беше нежна и такава за довиждане. Аз станах от леглото и си тръгнах. На вратата се засякох с Крис, но той само ми кимна и аз си тръгнах.
* * *
" Наистина ли мислиш, че тя ще се върне при теб?" попита ме Стайлс, докато слизахме от джипа му.
" Да, знам го. Ами ти и Лидия?"
" Ами, 10-годишният план да накарам Лидия да се влюби в мен може би трябва да се удължи на 15, но определено е още в сила." каза той и затвори багажника на джипа.
" Защо просто не я поканиш на среща?"
" Да бе, добре. Защо просто не отидеш на вратата и не ми помогнеш да стана капитан на отбора, както ми обеща." каза Стайлс.
Аз отодох на вратата, стиснах стика и се обърнах към него.
" Хей, знаеш ли какво осъзнах? Върнах се откъдето започнах."
" Тоест?" попита ме Стайлс.
" Без лакрос, без популярност, без гадже. Нищо."
" Пич, все още имаш мен."
" И преди те имах."
" И още ме имаш. Ясно? Това е един пълноценен живот." заяви Стайлс.
" Много."
" Сега запомни, без вълча сила." каза Стайлс и стисна здраво стика.
" Схванах."
" Не, сериозно. Никакви супер рефлекси, никакво супер зрение, никакъв супер слух... никаква подобна дивотия, ясно?"
" Добре. Хайде."
" Обещаваш ли?"
" Ще хвърлиш ли най-накрая?" казах.
Наведох глава, докато Стайлс се приготвяше и очите ми светнаха в жълто.
" Казах без вълчи сили!" извика Стайлс, а аз се засмях.
КРАЙ НА ВТОРА ЧАСТ
