" Взех ги." дойде Стайлс на масата при мен и размаха жизнерадостно едни ключове.
След като му бях отказал да се разкарваме, той беше решил да вземе ключовете за ледената пързалка от едно момче, на име Вернън Бойд. Той учеше в нашето училище, а след часовете, ходеше на пързалката и с една машина изравняваше леда.
" Ще те взема след работа и заминаваме към пързалката, ясно?" заяви Стайлс.
Преди да му отговоря, вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Беше Ерика, но беше много, много по-различна, в хубавия смисъл. Може би. Беше на високи токчета. Носеше къса пола и кожено яке. Беше пуснала русата си коса свободно на леки къдрци. И не привлече само моето внимание, а на всички. Най-вече на момчетата. Повечето я зяпаха с отворени усти.
" Какво, за Бога, е това?" дойде Лидия до нашата маса.
" Ерика." заявих.
Тя се насочи към една маса, взе една ябълка и отхапа от нея. Избърса си внимателно устните и излезна от столовата. Двамата със Стайлс станахме и се втурнахме след нея. Тя излезна от сградата и се насочи към паркинга. А там я чакаше една позната кола. Тази на Дерек. Ерика се качи върте и ни се усмихна. След което двамата потеглиха с бясна скорост.
* * *
След училище, бях отишъл право във ветеринарната клиника. Докато подреждах едни буркани си мислех и за Айзък и за Ерика. Как можеше Дерек да превръща хората, просто ей така. При мисълта за него, изтървах един от бурканите. Тръгнах да събирам парчетата стъкло и Дийтън дойде при мен.
" Защо имам чувството, че нещо те притеснява?" попита ме той.
" Съжалявам, просто ми се изплъзна. Всичко ми се изплъзва..." заявих.
" Това е фраза за хора, уморени от живота, а не за тийнейджъри."
" Съжалявам."
" Погледни от друга перспектива. Това е просто безредие в работата. Такъв е редът във вселената. Това не означава, че всичко трябва да се разпада. То просто...променя формата си." каза той и изхвърли едно от парчетата стъкло.
" За добро или лошо?"
" Именно." заяви Дийтън и се усмихна.
" Докторе, кога ще говорим за... Онова, за което не сме говорили досега?"
" А, да. Така и не можахме да говорим за това, нали? Сега е добър момент."
" Слава Богу." въздъхнах облекчено.
От онази вечер, в която бях прострелян от Арджент и той ме беше спасил, така и не бяхме обсъдили нищо по въпроса. Как той знаеше за мен и за върколаците.
" Как мислиш? Два долара?" каза ми той.
" Два долара?" попитах го объркано.
" Прав си. С 2.50 долара повече на час. Изглежда ми добро повишение."
" Не исках точно това да... С 2.50 долара повече на час?" попитах.
Макар да не беше това, за което исках да говорим и на това бях доволен. Дийтън подаде ръка и я стиснах. Двамата се споразумяхме.
" Не забравяй да почистиш клетките на котките." без да кажа нищо само се усмихнах и продължих да събирам стъклата от пода.
* * *
Както беше казал и Стайлс, веднага след като свърших работа той, Алисън и Лидия ме чакаха пред ветеринарната клиника. Четиримата отидохме на ледената пързалка. Аз и Алисън си обухме кънките и се насочихме към пързалката.
" Тъй като не си се пързалял досега, вероятно трябва да ти дам малко указания." каза ми тя.
" Алисън. Не знам дали това е ново за теб, но помниш ли върколашките работи? Супер скорост, сила и рефлекси."
" Значи малко пързаляне на лед не би трябвало да е проблем."
" Да." заявих и се усмихнах.
Стъпих на леда. Не ми изглеждаше толкова сложно.
" Виждаш ли? Никакъв проблем не е..." започнах, но преди да довърша, се подхлъзнах и паднах.
" Може би." допълних, докато се опитвах да стана.
Докато аз се учех да се задържа прав, Лидия и Стайлс се бяха хванали за ръце и се пързаляха съвсем спокойно. Явно аз бях единственият, който не знаеше как да кара кънки. Когато се изправих, Алисън ме хвана за ръцете и започна леко да ме дърпа.
" Добре, справяш се. Справяш се." каза тя и ме пусна.
Тъкмо когато си мислех, че бях схванал как става, се подхлъзнах и паднах. Станах и продължих да се опитвам. Движех се бавно, но все пак се движех. Обърнах се към Алисън.
" Мисля, че започвам да му схващам..." тръгнах да казвам, но се блъснах в стъклото срещу мен.
Сега разбирях смисъла на фразата 'Да видиш звезди посред бял ден.'
" Този път май си удари главата." чух някакъв глас да казва.
Сигурно беше тренера.
" Какво има, тренер?"
" Определено си удари главата."
Започнах да мигам с очи. Мисля, че отново бях добре. Поне едно бях разбрал, че не ме биваше с кънките. Затова двамата с Алисън се насочихме към бутката за снимки. Започнахме да правим различни физиономии. Когато снимките бяха готови, двамата с Алисън се разочаровахме, защото от светкавицата, очите ми приличаха на две големи свери светлина.
" Очите ми... Светкавицата ги активира."
" Тази е нормална." каза Алисън и посочи последната.
Изведнъж тя се усети, че думата нормално не беше много на място.
" Не това имах на предвид."
Аз я целунах по бузата и й се усмихнах.
" Всичко е наред. Ето така."
Взех снимките и откъснах последната. Тази, на която очите ми не светеха.
" Мерси."
Извъднъж чухме писък. Беше Лидия. Двамата с Алисън се втурнахме да видим какво става. Тя беше седнала на земята, като плачеше и крещеше. Стайлс, който беше я обвил с ръце, ме погледна. Нямахме си и на идея за какво беше това викане. Нещо ставаше с нея, но не знаехме какво точно беше.
