Състезанието (The Competition)

4: Рали, Северна Каролина

Поредният ни късмет с директните полети. Кацнахме в Рали, главният град на Северна Каролина, в дванайсет и половина на обяд, половин ден след пристигането ни в Тексас, и засега всичко вървеше добре.

Решихме да закусим в кафенето на втория етаж на чакалнята преди да тръгнем.

- Хей, къде отиде точно преди да излетим? – попитах го.

Малко след разговора с мама Шейн се сети за нещо и ми даде багажа си, а после ме намери в салона на първа класа.

- А, никъде. Ходеше ми се до тоалетната. – смотолеви той.

Ама разбира се.

- Откъде този интерес, принцесо?

Вдигнах поглед от поничката си.

- Просто така. Как ме нарече?

- Принцесо. Щом майка ти може да ти вика курабийка, аз мога да ти викам принцесо. – заключи Шейн.

Захапах долната си устна, за да си попреча да го питам така ли се обръща към Камил. Толкова съм тъпа. Когато повторих казаното в ума си, се засрамих, че съм пуснала мама на високоговорител.

- Можеше да е и по-зле. Тате ме нарича „сърничка" или „тюленче". – промърморих.

Тук тактичният ми съотборник избухна в смях.

- Е, аз със сигурност искам да ти измисля прякор, та ако настояваш, „тюленче" ми харесва.

Отхапах от поничката.

- Принцесо е добре.

- И аз така си помислих.

От страх изгризах ноктите си, които и без това бяха в много крехко състояние заради шестте години терор от моя страна. Почти не ги бях виждала дълги и с правилна форма. Бях твърде заета с гризането им и с разкървавяването на устната си, за да внимавам по време на пътуването ни с такси до моста на бънджи скока.

Очевидно съм била в полусъзнание и след това, защото след тръгването ни от летището си спомням чак как Шейн и аз седяхме на ръба на моста.

Далеч под нас минаваха железопътни линии, депото беше наблизо. Хрумна ми да питам остроумния инструктор какво ще стане, ако в момента, в който спра на сантиметри от земята, влакът за Кросвил ме отнесе, но после горепосоченият ме увери, че въжето стигало на три метра от земята.

- Какво успокоение. – прошепнах.

Шейн подаде камерата на инструктора (наричахме го Гарет), за да запечата момента.

След това преметна ръка през раменете ми и аз направих същото. Убедена бях, че физиономията ми е нервно-ужасена, но усмивката на Шейн трябва да компенсира това.

Прескочихме ниската ограда на моста и аз изведнъж реших, че не мога да го направя.

- Виж, Шейн, не мога.

- Да, можеш.

- Не, наистина не мога. Страх ме е от височини.

Очаквах това да извика някаква реакция у него, но той само вдигна рамене. Навъси се, но не показа състрадание.

- Е, и? Както и повечето хора на Земята. Но ако искаме да спечелим, трябва да скочим.

- Аз и не споря. Скачай си, аз ще те гледам от тук.

Шейн въздъхна. Аз седнах на ръба на моста и загледах релсите под нас, след минута чакане той направи същото.

Помълчахме известно време, а Гарет тактично се изнесе от представлението.

- Виж. И мен ме е страх да правя много неща.

- Да бе.

- Вярно е. – Шейн ме побутна, за да го погледна. – Ако направя едно от тях, ще скочиш ли с мен?

Присвих очи и преглътнах малко от кръвта по устната си.

- Зависи. Колко точно те е страх да го направиш? Защото по скалата от 1 до 10 аз съм 25.

- Да речем.. 26. – засмя се той. Лицето му светваше, когато се смееше.

- Добре. Направи го и ще скоча. Ако умра, дано Гарет среже въжето ти.

Шейн стана сериозен и аз млъкнах. Докато се усетя, той допря устните си до моите и сложи длан на бузата ми.

Какво?

Целувката му беше съвсем лека и докато асимилирам случилото се, той се отдръпна.

- Я кажи.. – прокашлях се. – Ти да не би да ме целуна?

Последва крива усмивка, толкова привлекателна, че коремът ми се сви.

- Май така направих. Да те перифразирам, „това нищо не означава". Хайде да скачаме, принцесо.

Шейн се изправи и азпоследвах примера му. След това той ми подаде ръка, аз я поех и двамата сеоттласнахме от ръба заедно.