Състезанието (The Competition)

7: Езеро Мичиган, Мичиган, част 2

Следващият ден премина в къпане, разходки из гората край езерото, игра на белот, в която аз и Шейн разбихме калифорнийците, и дори в снимки за спомен с Алексис и Иън. Едва когато си легнах, отегчена от липсата на забавления, безформеният ми гняв се уталожи.

Когато се събудих, от другата страна на палатката Шейн все още спеше. Според часовника ми минаваше десет, затова реших да резервирам билети за Уисконсин и да се обадя на мама.

Излязох, обух джапанките си и тръгнах покрай езерото по къси панталони и потник, като турист в морски курорт.

- Здравей, курабийке. – възкликна мама. Боже, чувах я прекрасно въпреки че бях през няколко щата от нея.

- Хей, мамо. Поздрави от Мичиган.

- Благодаря. Ами.. поздрави от Сиатъл, предполагам.

Засмях се.

- Хей, мамо, понеже не успях да те питам.. дават ли статистика на отборите?

- О, да. Правят се и залагания. Не съм правила, но бих заложила на вас.

- Защото се справяме добре или защото си ми майка?

- Ами според класирането се движите в челната тройка. Най-напред с предизвикателствата са отбор Ню Йорк, следвате вие и Калифорния.

Ню Йорк, Ню Йорк..

- Дилън и Райли?

- Да. Запознахте ли се? Изглеждат мили на клиповете.

- Мамо, те са конкуренция! – възкликнах.

- Извинявай. – засмя се тя. Липсваше ми.

- Чакай, гледаш клиповете и снимките?

- Естествено. Твоето момче, този Шейн.. изглежда симпатичен. Не го ли харесваш от началното училище?

Изчервих се.

- Мамо!

- Добре де.. предай му поздрави, въпреки че не ме познава. Изглеждате близки. А сега ще млъкна преди да се изчервиш като домат.

Късно беше.

- Ще ме таксуват, затова ще затварям. – казах.

- Мила, ако спечелиш, ще можеш да си позволиш сметката.

- Ха-ха. Чао, мамо.

- Чао, Скайлър.

Добре, дотук добре. Сега летището. Какъв, по дяволите, е номерът на летище Лансинг?