Състезанието (The Competition)

36: Грийн Ривър, Уайоминг, част 2

На Шейн му отне три часа преди най-накрая да се качи в стаята ни. Три безкрайни часа на съмнение и безпомощност, в които чаках да направи избора си.

Той пристъпи в стаята и погледът му се закова върху мен, облегната на таблата на леглото и с каменно изражение.

- Скай.

- Да?

Движенията му бяха болезнено бавни, остави якето си на стола и предпазливо приближи леглото. Не знаеше какво да прави с ръцете си и затова ги пъхна в джобовете на дънките.

- Добре ли си?

Най-накрая го удостоих с поглед, на който той не издържа и отмести очи от мен.

- Защо да не съм?

- Знам ли. Нищо не се е случило, с Камил говорехме за-

- Не съм те питала. Не се притеснявай.

- И всичко е наред?

- Защо да не е?

- Скай, спри да ми отговаряш така.

Потърсих погледа му без да помръдвам от леглото. Не исках да бъда близо до него в момента.

- Знаеш ли, когато изгониш приятелката си, за да останеш насаме с бившата, и тя не го приеме добре, имаш два варианта. Първият и правилен вариант е да я последваш и да не ѝ позволяваш да се чувства ненужна, сякаш избираш друга. Ако не си достатъчно мъж да направиш това, поне не карай приятелката си да те чака в шибаната хотелска стая три часа!

Шейн пристъпи от крак на крак и прокара ръце през косата си.

- Имах нужда да поговоря с нея.

- И аз те разбирам. Наистина беше нужно да поговорите. Освен това беше нужно да ме защитиш, когато Камил се опита да ме унижи. Но ти очевидно имаш двойни стандарти относно необходимостите.

- Ядосана ли си?

Изсумтях невярващо.

- Не, Шейн. Не съм. Това не е някоя среща, за която си ми вързал тенекия. Не е рожденият ден на брат ми, който си забравил. Това е Камил, която идва тук, обижда ме пред теб, кара те да избираш. Това си ти, избирайки нея.

- Не съм избрал нея! Нищо не трябва да избирам.

Слагам си лека усмивка, за да прикрия неуравновесеността си.

- Не си го и очаквал, нали? Не ти е минавало през ума, че ще се наложи да ни видиш на едно и също място, по едно и също време. Затова ти беше толкова лесно. Ами когато училището започне? Как щеше да се справиш с нас двете в една сграда, с непрекъснатото ѝ присъствие?

Шейн обаче мълчеше, очите му бяха леко вдясно от лицето ми. Сякаш нямаше сили да ме погледне, или пък нямаше какво да каже. И това ме убиваше, защото ужасно се нуждаех да изрази чувствата си, да ме успокои.

- Освен ако това е било обречено на провал от самото начало.

- Естествено, че не беше.

- В минало време?

Той се приближи и седна на леглото до мен.

- Стига, Скай. Естествено, че не сме обречени на провал.

- Мислил ли си въобще за нас след Състезанието? Защото това е всичко, за което аз мога да мисля напоследък.

- И какво мислиш? – прошепна той, премахна разстоянието между нас и обхвана лицето ми с хладните си длани.

Стиснах очи и първата сълза се търкулна по бузата ми. Шейн моментално я изтри с палец.

- Че ще се изчерпим. Че може би не си грешал, когато бяхме в Хавай. Ами ако адреналинът е единственото, което ни държи? Ако сме.. знам ли, само лятна афера? Това ли съм за теб?

- Не си. Принцесо, не си.

Изсмях се горчиво, бутнах ръцете му и яростно избърсах бузите и очите си.

- Нима? И къде е Камил в момента?

- Тръгна си. Няма я. Забрави, че изобщо е идвала.

- Няма да е толкова лесно, защото помня всичко, което наговори за мен.

- Накъде отива този разговор? – въздъхна Шейн и посегна към ръката ми. Дръпнах се като опарена и болката в очите му ме блъсна като камион.

- Към края си. – отговорих.

- Какво имаш предвид? Скай?

Насилих се да го погледна в очите и в момента, в който погледите ни се срещнаха, той разбра. А може би го знаеше още в момента, в който си тръгнах от фоайето.

- Имам предвид, че бяхме дотук. Късаме.