Състезанието (The Competition)

37: Трентън, Ню Джърси

Два дни по-късно с Шейн все още не си обелвахме и дума. Той, разбира се, се опитваше. Почти веднага след спора ни той настоя да обсъдим нещата отново, искаше втори шанс. Проблемът беше, че дори не осъзнаваше защо иска прошка, не виждаше вината си. Не разбираше, че рано или късно щеше да се наложи да избира, и че аз исках да избере мен.

Не мисля обаче, че беше способен. Дали заради дългогодишното си познанство с Камил, дали заради отношенията между родителите им, дали защото наистина имаше чувства към нея колкото и да го отричаше, тя му беше влязла под кожата и не знаех как да я махна оттам. Не и ако той се съпротивляваше и отказваше да види каква змия е тя всъщност.

Затова не виждах смисъл да откликвам на опитите му да възстанови отношенията ни. Лятото беше към края си и времето ни изтичаше. Слънцето отново изгря - нов ден, нова спирка на Пътуващото състезание. Трентън, Ню Джърси, номер 37 от 50, изискваше от нас да проникнем в чужд басейн – простичко, но ако ни хванеха, губехме част от парите, а се бяхме зарекли да финишираме с максимума. И с наградата за първо място, естествено.

- Обществен или частен басейн? – попитах Шейн, докато разбърквах ваниловото си лате. Той беше забил поглед в телефона си на мястото срещу мен, нервно потропвайки с крак по крака на масата.

- Частен. Ще ни улесни откъм охранителни камери и потенциална намеса от страна на охраната.

Болеше ме физически, когато ми говореше така. Хладно и премерено. Нито дума повече от необходимото. Но аз говорех по същия начин. Движехме се на разстояние, гледахме да не се докосваме. Полетът ни беше с две места на противоположните страни на самолета, а в такситата седяхме възможно най-далеч един от друг. Гледах да го играя корава, но ме беше страх, че ако пропилеем и малкото ни оставащо време заедно в отчуждение, когато есента дойдеше, неминуемо щях да го загубя. Сякаш се предавахме още преди теста на времето.

- И какъв е планът?

- Обикаляме, докато не намерим басейн. Предлагам богаташкия край на града.

- Където има видеокамери във всяко имение? – повдигнах вежди.

- И ето пак. Винаги когато не сме в добри отношения, започваш да се заяждаш за всяко нещо.

- Нарича се логика.

- Не, Скайлър, нарича се инат.

Извъртях очи и отпих от кафето си, игнорирайки обръщението. Дори на Хаваите усещането беше различно, сякаш и двамата знаехме, че ще се сдобрим. Сега отношенията ни не бяха напрегнати, не тръпнехме в очакване нещо да се случи. Бяхме просто.. студени. И заядливи, аз бях заядлива. Яд ме беше на него, на Камил Карлайл, на Състезанието и на света като цяло.