My Wattpad Boyfriend

4* Home, Sweet Home

Откакто се бе случило това бедствие, седях на дивана в дневната, докато утешавах мъката си с горещ шоколад, завила се почти през глава с червения вълнен юрган. Устните ми изсърбаха поредната глътка какао, докато оставих чашата на стъклената декоративна масичка.

Погледът ми бе вперен в телевизора, където в момента интервюираха писателката на ,,Съкрушени сърца", която бе една от любимите ми книги. Не можех да определя точно колко пъти я бях прочела и колко пъти бях осенявала страниците й със сълзите си. Прочетох всичките книги, излезли от тази поредица, а именно на писателката Ерика Греъмс, която бе моето вдъхновение в живота.

Надявах се да съм първата, която да купи новата й книга от първата книжарница, където я публикуват. Ах, как исках да се подпише на всичките ми книги, които си бях взела и да й покажа писателските си умения..

-Имаш невероятен талант!

Представях си как самата Ерика Греъмс ме хвали и препоръчва на читателите си. Истинска мечта! Какво повече да иска човек?

-Какво ли повече?

Тогава отново си припомних. Очите ми бяха обляни в сълзи, а самата аз бях психически и физически разбита. Вече ги нямаше Wattpad прочитанията и хубавите коментари, които успяваха да ми повдигнат настроението всеки ден.

Помня, когато г-н Мърл ме накара да оставам след часовете и да чистя класната стая от бъркотията на ,,някои" хора И с това силно подчертавам някои. След като се прибрах, някъде към следобед, прочитах и благодарих на добрите позитивни хора. Де да имах такива приятели наистина. Тогава животът щеше да бъде толкова лесен.

Нямах домашен любимец, макар че когато бях на 9 написах писмо до Дядо Коледа, споменавайки, че искам кученце хъски. Явно съм била прекалено голяма фенка на Белият Зъб по онова време, защото вместо сладко пале, получих вълнени чорапи и един миризлив пуловер с надпис ,,I love my family''

Всеки ден бе еднакъв като развалена касета, която не спираше да звучи по радиото. Беше започвало да ми писва. И повярвайте ми, не съм от търпеливите.

-Емили, плачеш ли?

Не забелязах, че баща ми бе влязал в стаята, настанил се на дивана до мен. Повдигнах леко глава и го погледнах. Носеше очилата си, както винаги четеше поредната статия във вестника.

-Не, татко- казах едва, докато бършех набързо сълзите, на събрали се изведнъж по бузите ми

- Просто така ти се е сторило.

Чернокосият мъж остави очилата и вестника на масичката, преди да ме придърпа в топла бащина прегръдка.

-Не искам моето момиче да плаче
Лека усмивка огря на лицето ми.

-Спокойно, не плача - отговорих. - а и защо да го правя?

-Знам, Ем, знам - стана и се запъти към втория етаж- Кажи ми, ако има нещо, ок?

Татко сигурно бе единственият човек, който ме изслушваше. И мама също, но да кажем, че при нея случая бе малко по различен. Жалко, че не ги виждах често - мама бе медицинска сестра на нощни смени, а татко работеше като счетоводител и не можех да завържа разговор с него през деня.
С изключение на неделите, като например днес. Сигурно затова неделя ми бе най-любимият ден от седмицата, а не като на повечето- събота.

Станах от дивана, докато гледах колко е часа на телефона си. И за моя изненада беше станало малко късно. Добре, можеше да се каже, че 23:15 не бе кой знае колко късно, но аз обичах съня и да му се наслаждавам колкото се може повече- една от причините да мразя училище.

Изключих телевизора, докато сгънах червеното одеало и го оставих на дивана. Тръгнах да заизкачвам стълбите, стигайки моята спалня. Отворих вратата и се проснах на леглото.

*****

Слънцето навлезе в очите ми, което ме издразни до краен предел и веднага се завих през глава.

-Емили Грант, заклевам се, ако не си надигнеш задника, те чака голям бой!

Не обърнах голямо внимание на думите й, и отново затворих очи, с надеждата, че сънят отново ще ме осени.

-Не на мене тия!

-Какво по-

Не успях да довърша. Тупнах на теракота и зъбите ми започнаха да щракат, а ръцете ми да треперят. Бях боса и ми стана супер студено. А тази жена беше луда. И права.

-На училище си, млада госпожичке!

-Известно ми е и без да ми го натякваш, мамо..- промърморих, докато обух чехлите си. - Може ли днес да не ходя на училище?

-Причина? - изгледа ме в нейната сериозна поза.

- Болна съм..

Винаги това бе отговора, който първи ми идваше наум. Трябваше да проработи, понеже наистина нямах желание да ходя в тази ужасна сграда, наречена училище. Защото знаех какво щеше да следва. И не ми се искаше да се повтаря отново.

-Отиваш на училище