My Wattpad Boyfriend

17*I'm sorry..

-Аз трябва да си тръгна..

-Тогава си тръгни! Остави ме намира!

Лежах на леглото ми,
обмисляйки какво се бе случило. Придържах брадичката си с едната ми ръка, докато с другата се опитвах да не си ударя шамар, който един път завинаги да ми покаже каква глупачка бях.

Действително сърцето много ме болеше и много съжалявах за нещата, които бях казала. Осъзнах, че действах прекалено прибързано, крещейки пред всичките тези хора в парка.

-Мила, добре ли си?

Мама влезе в стаята с поднос в ръце и седна на крайчеца на леглото. Забелязах, че ми носеше спагети, защото не присъствах на вечерята, която се състоя преди малко в хола.

-Супер съм - изправих се, като внимателно взех храната и започнах да ям.

-Притесних се, че не дойде за вечеря - каза майка ми - всичко наред ли е?

Не беше хубаво да лъжа близък човек по този начин, признавах си. Но това щеше ли да промени нещо?

-Има едно момче.. - тя се заслуша в думите ми - днес бяхме на среща. Всичко вървеше добре, преди аз  да му наговоря купища глупости и да си тръгна.

-О, мила  

Мама ме прегърна и аз най-накрая можех да покажа как истински се чувствах. Просто ми писна и заплаках с цяло гърло, като не исках да се отделям от скъпата майчина прегръдка

-Каква съм глупачка, мамо! - отвърнах, докато хлипах - той беше перфектен, беше добър с мен, аз му се накрещях, без изобщо да го изслушам.

-Ако те обича истински съм сигурна, че ще ти прости. Каквото и да си направила. Все пак това е любовта.

*****

Боже, Господи! Не мога да повярвам в какви лайна затънах. Лъжите, които изричах и действията, които показвах сякаш се стягаха върху врата ми като смъртоносна кобра, чиято единствена цел бе да ме вкара само с единия крак в гроба .

-Откъде ще го намеря сега този Матьо?

Излязох през изхода на болницата, като се настаних на една пейка в двора. Седях си и гледах небето, от което можех да уточня, че щеше да завали скоро. Облегнах главата си върху дървената повърхност, докато гледах в краката си.

-Той няма да дойде, нали?- прозвуча отчаян глас, който вече не ми изглеждаше толкова изпълнен с надежда.

Повдигнах глава и зърнах Кейт, която седеше само по нощница, дадена й от болницата. Навън вече започваше да става хладно, затова свалих якето си и го наметнах на гърба й.

-Ще настинеш

Тя не каза нищо. Сякаш разочарованието й бе по-голямо от всякога и не намираше думите. Просто седеше права, докато погледът й ме пронизваше вътрешно.

-Защо ме гледаш така? - попитах. - Нещо случило ли се е?

-...Би трябвало аз да попитам- едва отвърна, като продължи - Ти ли ме доведе в болницата?

A/N

Матурите ми минаха, йей, най-накрая съм свободна! Съжалявам за забавянето и за кратката глава, но да си кажа честно никога не обмислям края на историите си хД Попаднала съм в онази творческа бездна на отчаянието.. Иначе много се надявам да не спрете да четете историята и да продължавате да ме напътствате. Знам, че не съм кой знае колко описателна, но това е защото ако искам да напиша книга с много детайли, ще качвам само един-два пъти в месеца. И на мен, и на вас няма да ви е приятно в случая, нали?