Опасна любов

Принцесо?

---След часовете---
Взех раницата си и излязох от училище. След мен вървеше Любо без да спира да ме гледа. Почти стигнахме до вкъщи и се обърнах към него.
-Ще спреш ли да ме преследваш? 
-Защо пък  не?
-Неловко е, а и няма смисъл. - замълчах. - Ти ли каза на Дида да говори с мен?
-Аз ли? Не. Ние не си говорим.
-И защо? О чакай... Мога сама да си отговоря. И с нея си го правил и сега ти е безразлична, защото е мой ред. Права ли съм?
-Нее... Тя ми е сестра.
-Какво?
-Да.
-Но... Тя ми каза... Че сте го правили и защото ти се е съпротивлявала и си заплашил семейството й. - хванах се за челото.
Айде, още един човек, който ме лъже. Защо?
-Ъм... Тя обича да преувеличава и не... Дори да ми се съпротивляват не стигам чак до там, че да заплашвам, че ще нараня някое семейство или подобно. Не съм чак толкова лош.
-Любо... Не искам да съм от поредните ти жертви. Вече не ме интересува дали ще съсипеш живота ми. Той е прекалено провален. Няма смисъл да го правиш, защото нищо няма да постигнеш.
Той се доближи до мен. Хвана ме за кръста и ме допря до себе си. Едвам дишах. Бяхме толкова близо. Гледах го в прекраните му очи и не знаех какво ще направи. Усмихваше някак си... Сладко.
-Петя, аз не искам само секс от теб. Виждам в теб нещо различно, което го няма при другите момичета и искам да го видя в действие. Искам да захвърлиш тази несигурност. Искам да отвориш тази Петя, която за първи път видях.
WTF... Това той ли го каза или?
-А-аз... Не мога да повярвам, че го казваш ти.
Той се замя. Погледна ме и изведнъж прекрасната му усмивка изчезна.
-Искам да усетя вкуса им.
Сложи пръста си на устните ми. Аз затворих очи и наведох леко глава.
-Но няма да ги докосвам, докато ти не ми позволиш.
Погледнах го. В очите му сякаш се четеше искреност.
-И ако още не си готова няма да правя нищо с теб. Петя, ти си специална и не искам да го променям, като те карам да правиш неща, които не искаш. Когато си готова, тогава ще си позволя да те докосвам.
-Аз... Благодаря.
Усмихнах се леко. Той ме пусна и сложи ръцете си в джобовете както обикновено. Усмихна се и се обърна, за да си тръгна.
-Ам... Искаш ли да останеш малко у нас? Така и иначе леля ми сигурно я няма.
Той се обърна и се засмя.
-По-добре да не идвам, принцесо.
Завъртя се и си тръгна. Принцесо? Толкова е... Сладко. Петя, стегни се. Нямаш шанс с него. Тръгнах към дома си. Щом затворих вратата и влязох се пльоснах на дивана. Не може да има по-странен ден. Чух някой да чука на вратата, Едвам станах и отидох до
вратата. Пред мен седеше той.
-Телефона май е твой. - каза и показа един телефона.
Ето къде е бил. Цял ден го търсех.
-Благодаря. - Взех го. - Къде беше?
-В колата.
Усмихнах му се. Погледнах го. Стояхме така около 10 минути. Добре, това става неловко.
-Пете? - обърнахме се и видяхме леля, която се усмихваше. - Кое е това момче? Няма ли да ни запознаеш?
Добре, стана още по-неловко.
-Ъм... Лельо, това Любо. Любо, това е леля ми.
-Приятно ми е. - каза усмихнат.
-Няма ли да влезеш? Тъкмо съм взела и пица.
-Не аз трябва да тръгвам и...
-Не приемам „не“ за отговор.
-Лельо... Остави го на мира.
-Не, не... Хем искам да се запозная с новия ти приятел.
Погледна го и се усмихна. Не може да стане по-зле.
-Еми... Може да остана за малко. - каза Любо.
Супер. Стана по-зле. Леля се усмихна. Хвана го за ръката и го задърпа.
-Лельо, само не ме излагай. - казах тихо.
Затворих. Отидохме в кухнята. С Любо седнахме на столовете. Спогледахме се. Леля остави пицата на масата. Взе три чинии. Сложи във всяка по едно парче.
-Е Любо... Разкажи ми малко за себе си.
Е не... Тва не е истина.