Опасна любов

Госпожата

---След 3 часа---
С Любо вече бяхме пред нас. Слязохме от колата. Отидохме до багажника и той ми даде куфара. Целунах го и тръгнах към входната врата.
-Утре в 7:30 ще те чакам. - извика се той.
Обърнах се и поклатих глава. Отключих вратата и влязох вкъщи. Най-вероятно леля нямаше да си бъде вкъщи, затова направо отидох в стаята си. Оставих куфара до гардероба и се пльоснах на леглото. Всичко се променяше за секунди и това ме объркваше тотално. Не знаех как ще се държи утре, как ще се държи пред другите, дали въобще ще ме приема за нещо повече от всички други, с които е спал. Всичко беше с краката нагоре. Просто исках да спре и всичко да си дойде на мястото, без повече трудности и грешки. Толкова много ли исках?
---След 3 часа---
-Пете... Миличка.
Чувах гласа на леля. Разтворих очи и я видях надвесена над мен.
-Здравей, лельо. - казах тихо.
-Заспала си. Мислех си, че като се прибера няма да си тук.
-Решихме да се приберем. А и съм на училище. Не мога да отсъствам.
-Хубаво си направила. Как мина?
-Нормално. - изправих се в седнало положение и разтрих очи.
-Всичко наред ли е сега?
-Надявам се да е.
-Утре вечер няма да съм си вкъщи.
-А къде ще си?
-Нощна.
-Може ли да викна Любо?
-Разбира се. Само внимавайте какво правите. - намигна ми и излезе.
Обожавах леля си. Винаги ме разбира и мога да й споделя всичко. Дори и да не постъпвам правилно тя ще ме подкрепи.
---На сутринта в 7:30---
Стоях пред входната врата и чаках Любо да дойде с колата. Не чаках и много. След по-малко от 5 минути беше пред нас. Усмихнах се и тръгнах към него. Отворих вратата и влязох. Той ми се усмихна и ме целуна.
-Добро утро, принцесо. - каза след, като се отдръпна.
-Добро утро. - усмихнах се отново.
Любо запали колата и потеглихме.
-Искаш ли тази вечер да дойдеш у нас? Леля няма да си е вкъщи и няма да има какво да правя.
-Добре. Става. - каза и се усмихна по онзи негов специфичен начин.
-И леля каза да внимаваме какво правим.
-Е тя няма как да разбере какво сме правили.
-Мръсник.
Двамата се засмяхме. След малко вече бяхме пред училище. Слязохме от колата и се запътихме към класната стая. Любо хвана ръката ми и ми се усмихна. Всички погледи бяха върху нас. Ей, толкова ли сме им интересни? Тъкмо минавахме покрай групичката на Любо и един от тях се обади.
-Няма ли да дойдете при нас?
-Имам час. - каза Любо и ги подминахме.
Не ми е приятно да зарязва приятелите си заради мен. Не е длъжен да го прави. Сякаш аз да зарежа приятелките си заради него. Не е правилно.
-Ехо! Къде се отнесе? - махаше с ръка пред лицето ми.
-Никъде. - усмихнах му се.
-Не е никъде. За какво си мислеше?
-Просто ми се спи.
-Принцесо, какво има? - настоя той.
-Не си длъжен да зарязваш приятелите си заради мен. Дори не ги поздрави преди малко.
-Пете... - хвана ме за раменете и ме обърна към него. - Искам да бъда с теб. Не ми трябва никой друг.
-Да, но не е правилно така.
-Ако имат нужда от мен ще ме потърсят. Сега не мисли за това. Мисли за това какво те очаква довечера. - усмихна се и ми намигна.
Влязохме в стаята и седнахме най-отзад. Извадих си учебниците и легнах на чина. Госпожата влезе и часа започна. Любо си играеше на телефона, а аз просто лежах и се опитвах да не заспа. За мое голямо нещастие госпожата реши да вдигне точно мен на дъската. Започнах да я псувам наум, докато вървях към нея. Защо мен? Няма ли още 20 човека в тая стая? Стоях и нищо не разбирах.
-Еми, така е като лежиш цял час и не слушаш. - чух я как ми вика.
-Оо, моля ви се. Сякаш вие не сте имала пропуски в училище. - обади се Любо.
-Любомире, замълчи. -заповяда му тя.
-И кой ще ме спре? - озъби й се.
-Ще се обадя на директора.
Обърнах се към него. Гледаше ме. Погледнах с умоляващ поглед казващ "Спри!" Той погледна към госпожата.
-Извинете. - усмихна се уж приятелски.
Тя се обърна и седна на стола си.
-Сядай. - заповяда ми с ядосан глас.
Това и направих. През остатъка от часа не поглеждах към Любо. Не беше нужно да се държи така само защото ми е държала сметка. Мога сама да се грижа за себе си. Винаги е било така и така ще продължава да бъде. Часа свърши и всички се изнизохме към следващия час. Тръгнах без да го чакам. Набързо ме настигна и ме хвана за ръката, като ме обърна към себе си.
-Защо не ме изчака?
-Не си малко дете. Можеш да се грижиш сам за себе си. Щом аз нямам право, поне ти се възползвай.
-Сега пък за какво се сърдиш?
-Не беше нужно да се държиш така с нея. Дори и да не я харесвам нямаш право така да се държиш. Мога да се грижа за себе си.
-Длъжен съм да се грижа за теб, колкото и да не ти харесва. Аз съм ти гадже и искам ти да си добре. А сега спри да ми се сърдиш и ми дай да си открадна една целувка.
Въздишах и го погледнах отекчено. Надигнах се и слях устните ни.
-Виждаш ли? Не беше толкова трудно. - каза щом се отделихме.
-Стига си философствал и да влизаме в час. - засмях се и го задърпах към стаята.