Опасна любов

Изненадата

---След 2 часа---
Дида ни повика и с Любо слязохме долу. На масата бяха седнали бащата на Любо и майката на Дида. Поздравих ги и седнахме на масата.
-Как се запозна със сина ни? – попита жената.
-Не съм ти син. – погледна я лошо Любо.
-Ъм... В училище. От един клас сме.
-От колко време се познавате?
-Спри да я питаш. – повиши тон той.
-Не й говори така. – скастри го баща му.
-А тя да не ми се прави на майка.
Баща му щеше да каже нещо, но жена му го спря. Никой не смееше да каже нищо. Накрая г-н Минков пречупи тишината.
-Пете от кога учиш тук?
-Близо 3-4 седмици.
-А ти от къде си?
-Лос Анджелис.
-А нещо за родителите ти ще ни разкажеш ли?
-Татко... Стига. – намеси се Любо.
-Какво лошо има?
-Не мислиш, че прекаляваш?
-Майка ми почина при раждането ми, а с баща ми не си говорим. – казах, като не отделях поглед от чинията.
-Съжалявам, че питах.
-Няма проблем. – усмихнах се леко.
Телефона ми звънна. На екрана му пишеше „Татко“. Затворих и продължих с вечерята си. Дида, майка й и г-н Минков ме гледаха странно.
---След 30 минути---
С Любо влязохме в стаята му и седнах на леглото му.
-Ще се прибираш ли тази вечер?
-Трябва.
-Остани с мен. – седна до мен.
-Не мога, Любо и ти го знаеш.
-Не искам да ходиш там.
-Ще се оправя. Спокойно.
Телефона му пак звънна. Вдигнах.
-Какво искаш?
-Къде си?
-От кога започнах да те интересувам.
-Не ми се прави на интересна и се прибирай.
-А ако не искам?
-И къде ще идеш?
-Има къде. Не се тревожи за мен.
-Виж Петя... – въздиша. – Прибери се. Няма да се карам. Ще седнем и ще говорим, като нормални хора.
-Оф добре.
Затворих и погледнах Любо.
-Какво ти каза?
-Трябва да се прибера.
-Не може.
-Любо, моля те. Нищо няма да ми стане. Моля те.
Той въздиша. Поклати глава и стана. Слязохме долу.
-Тръгваш ли си? – попита ме майкaта на Дида.
-Да.
-Радвам се, че се запознахме.
-И аз. Довиждане.
С Любо се качихме в колата му и потеглихме. След 10 минути пристигнахме.
-Ще се оправиш ли?
-Да, спокойно.
-Ако искаш мога да дойда с теб.
-И да се сдобиеш с още една рана? Не.
-Сигурна ли  си?
-Любо ще се оправя.
-Добре.
-Обичам те.
-И аз те обичам, принцесо.
Приближих се и го целунах. Щом изсъска се отдръпнах.
-Извинявай. Забравих.
-Няма нищо. Обади ми се после.
-Добре.
Слязох от колата. Преди да вляза вкъщи го погледнах за последно. Входната врата се  отвори. Обърнах се и видях баща ми. Изгледа злобно Любо и ме погледна.
-Е... Тук съм. За какво искаш да говорим?
-Нека влезем вътре.
Наведох глава и го последвах. Седнах на дивана и зачаках.
-Виж, Пете. Знам, че не съм идеалния баща, но като всеки друг искам най-доброто за дъщеря си.
-Любо е най-доброто за мен.
-Е аз не мисля така.
-Ти въобще знаеш ли кое е добро за мен?
-Да и не е този младеж. – повиши тон.
Станах и тръгнах към стаята си.
-Къде си мислиш, че отиваш?
-Аз въобще не трябваше да идвам.
-Петя... – и телефона му звънна.
Аз се засмях.
-И както винаги работата пред щастието на дъщеря ти.
Качих се в стаята си  и се заключих. Седнах на леглото и звъннах на Любо.
-Какво стана?
-Както винаги работата му е по-важна.
-Искаш ли да те взема?
-Не... Ще остана тук тази вечер.
-Добре, но поне сега да идем някъде.
-Добре.
-Излизай тогава.
-Ти отвън ли си?
-Почти.
-Добре, ей сега излизам.
Затворих и отключих вратата. Излязох от стаятата и слязох в хола. Баща ми още говореше по телефона. Погледна ме, като не спираше да говори. Запътих се към входната врата.
-Къде отиваш? – попита ме леля.
-Да се разходя. Хем няма да преча на баща ми да си провежда важните разговори.
-Изчакай за малко. Петя... – започна баща ми.
-О не, не спирай. Нали е по-важно от мен?
Отворих вратата и излязох. Любо вече беше пред нас. Качих се в колата и тряснах вратата.
-Извинявай.
-Няма нищо. – каза, като не спираше да ме гледа.
Какво ли си мислеше сега? „Тая нормална ли е“? Еми, честно казано не съм. Потегли. През 2 секунди ме поглеждаше, а аз с всеки път се ядосвах още пойче. Идеше ми да му се развикам. Само го изгледах злобно и той се загледа в пътя си.
-Къде отиваме? – попитах.
-Изненада.
-Любо точно сега не ми е до изненади.
-Повярвай ми, ще ти хареса.
-Кажи ми къде отиваме.
-Мне.
-Хайде де.
-Има още малко, изчакай.
-Колко малко?
-Пристигнахме.
Погледнах напред. Огромна сграда... Само това виждах.
-Това ли ти е изненадата? Сграда?
-Изчакай де. Изненадата е в тази сграда.
Влязохме вътре. Всичко беше в прахоляк, паяжини, скъсани фотьойли, счупени прозорци...
-Любо, ако това е някаква шега не ти се получава.
-Не е шега. Хайде ела.
Хвана ръката ми и ме задърпа нагоре по стълбите. Отидохме на покрива. Щом видях гледката онемях. Навсякъде имаше свещи, беше постлано одяло, а върху него имаше две чаши с шампанско и шишето, което беше в лед. Плюс това гледката беше удивителна.
-Любо... Не беше нужно.
-Напротив. Цяла седмица го измислях.
-И как се справи за толкова кратко време? – обърнах се към него.
-Да речем, че имах подкрепление от една дразнеща сестра и един приятел, който не спира да мрънка. Знам, че е малко банално, но...
-Невероятно е.
Сложих ръцете си на врата му и се усмихнах. Усетих ръцет му върху талията ми. Изведнъж ме придърпа към себе си и както винаги усещах как члена му е надървен. Засмях се и се надихгнах леко. Загледах се в устните му. Оформиха се в уникалната огромна усмивка, която обожавах. Не след дълго ги усетих върху моите. Меки и така сочни. Той ме вдигна и ме затисна за една стена. Как на покрив ще има стени, the fuck? Усещах как се опитва да откопчае сутиена ми. Позволих му. Следваше да ми свали блузата по най-сексепилния начин. Аз съблякох неговата. Загледах се в плочките му. Прехапах устни. Облизах ги и го погледнах. Гледаше към гърдите ми и чакаше сутиена ми вече да не е на мен. Е ще осъществя желанието му. Щом го махнах очите му светнаха.
-Още не там, каубой.
Хванах лицето му и забих устните си в неговите. Отдели ме от стената и легнахме на одеялото.