Опасна любов

Запознанството с бащите

-Какво си мислиш, че правиш? – извиках.
-Как смееш да водиш този нехранимайко в нашата къща?
-Тази къща не е наша. Само на мен и леля е. Случайно не съм те видяла да живееш тук.
-Не ми дръж такъв тон, момиченце.
-И защо? Ти какъв си ми, че да те слушам?
-Баща.
-Така ли? Не съм забелязала. 17 години изобщо не съм забелязала, че имам баща.
Любо се изправи и ме погледна.
-Аз... По-добре да си вървя. – каза тихо той.
-Да по-добре ще е. – побърза да каже баща ми.
-Не няма да е по-добре. Любо чакай ме горе.
-Аз наистина трябва да тръгвам.
-Добре. После ще ти се обадя.
Целунах го и той тръгна. Скръстих ръце и погледнах баща ми.
-Иване мисля, че прекаляваш. – обади се най-сетне леля.
-Какво прекалявам? Те се натискат пред мен.
-Ти не можеш да ме спреш да се целувам, с който и да било.
-Мен не слушаш, но ако майка ти беше тук щеше, нали?
-Не ми говори за нея.
Сълзите потекоха по лицето ми.
-Мразя те. – казах едвам доловимо.
Взех телефона си и излязох. Веднага звъннах на Любо и не чаках много, за да ми отговори.
-Какво става, принцесо?
-Моля те, ела да ме вземеш. – казах хлипайки.
-От вас ли?
-Не. Ела на паркчето близо до нас.
-Добре. До 5 минути съм там.
Затворих и завървях натам. След няма и две минути вече бях на парка и чаках Любо. Не след дълго той дойде с лускавата си и скъпа кола и спря точно до мен. Качих се и тряснах вратата след себе си. Надигнах се и го целунах леко.
-Какво стана?
-Сега не ми се говори.
-Добре. Когато искаш. Къде да карам?
-Няма значение. Само да е далеч от нас.
Любо запали двигателя и потегли.
-Искаш ли да идем у нас? Хем ще те запозная с баща си.
-Добре. – усмихнах му се леко.
След близо 5 минути вече бяхме у тях. Къщата им беше огромна. Беше на 3 етажа с огромен двор. Влязохме вътре. Хола беше 2 пъти по-голям от моята стая. Сигурно и 3 пъти. От кухнята се показа Дида. Щом ме видя се затича към мен и ме прегърна.
-Какво правите тук?
Погледнах към Любо. Той веднага ме разбра.
-Дойдохме да я започная с баща ми. Той тук ли е?
-Да. Горе в кабинета си.
Любо ме дръпна. Отидохме на третия етаж и в края на коридора имаше една голяма врата. Любо почука и отвътре се чу един мъжки, твърд глас. Преди да влезе ме хвана за ръка и ме погледна. Отвори вратата и баща му веднага стана.
-Сине. Водиш ни гости?
-Да. Това е Петя... Моето гадже.
-Приятно ми е. Аз съм господин Минков. Протегна ръка и се здрависахме. Седнахме на столовете пред бюрото му.
-Реших да я доведа да се запознаете. – каза Любо.
-За първи път водиш гаджетата си тук.
-Тя е специална.
Погледнах го и се усмихнах.
-Ако иска да остане за вечеря.
-О тя дори и да не иска ще остане.
-Любо не мога. – веднага се възпротивих.
-Напротив, можеш. Баща ти до тогава ще си е тръгнал.
-Защо? Какво е станало? – попита г-н Минков.
Аз веднага ритнах Любо по кръка.
-Не нищо. Всичко е наред. – усмихнах се на баща му.
-Еми добре. Синко, ако тя не иска не я пришпорвай.
-Ние с нея ще си поговорим после. – погледна ме ядосано. – А сега ще идем в моята стая. И кажи на Олга да сложи прибори за още един човек.
Любо стана. Хвана ме силно за китката и ме задърпа. Знаех, че бързо пали фитила, ама сега пък за какво. Влязохме в една тъмпа стая, полуразхвърляна и както се очаква огромна. Затвори. Пусна ме и се обърна към мен.
-Не искам да ходиш там. – каза набърно.
-Любо не мога да остана тук.
-И да рескувам да ти направят нещо?
-Нищо няма да ми направят. Хвана лицето ми и се доближи до мен.
-Принцесо, не искам нищо да ти се случи. Ако това стане няма да си го простя.
-Любо... Нищо няма да ми стане. Обещавам.
Прегърнах го. Той мен също. Отделих се и го погледнах. На устната му имаше рана от удара на баща ми. Докоснах я и той изсъска.
-Баща ти видя ли я?
-Да. Преди да дойда да те взема.
-Боли ли много?
-Не. Спокойно.
-Сигурен ли си?
-Да.
-Нека да проверя все пак.
Надигнах се и го целунах. Усетих как се напряга. Отдръпнах се и го погледнах.
-Ама изобщо не те боли. – повиших леко тон.
-Нищо ми няма, принцесо.
-Не на мен тия.
-Търпи се.
-Еми не знам. Докато не се оправи... Няма да може да ме целуваш. – погледнах го с дяволска усмивка.
Той направо се садна от всякъде. Гледаше сякаш е ударен от грамотевица. Аз се изсмях гръмогласно.
-Ама не е смешно. Стига де, принцесо. Напълно в ред съм си. Не ме боли.
-Любо не бъди инат. Знам, че си търсиш оправдания.
-Нищо ми няма. Ето виж.
Започна да я натиска, бара и всичко друго възможно. Разкарви я и го спрях. Накарах го да седне на леглото. Започнах да търся памук и намерих малко и един малък шкаф. Седнах до него и запонах да махам кръвта, която се беше увеличила. Любо не спираше да ме гледаме.
-Какво? – попитах го.
-Красива си.
-Да, много красива. Красивица след половинчасово реване, красавица, която почти няма грим и косата й е разрошена. Ама много красива.
-За мен си.
-Да добре, разбрах. Сега спри да говориш. Искам да махна кръвта.
Махна ръката ми. Хвана ме за талията и ме накара да легна. Надвеси се над мен и ме целуна. Пъхна едната си ръка под блузата ми и я плъзна нагоре. Хванах я и се отделих от целувката.
-Не тук.
-Защо не?
-У вас сме и всички са в къщата.
-Те не влизат в стаята ми. - в същия момент Дида влезе. - Освен сестра ми.
Той извътря очи и стана от мен. Погледна я ядосано.
-Какво искаш, Дидо?
-Да говоря с Петя, така че излез.
-Не можеш да ме гониш от собствената ми стая.
-Мога, мога... Хайде махай се.
Задърпа го за ръката и щом излезе трясна вратата пред лицето му. Аз се изсмях леко. Изправих се в седмало положение и я погледнах.
-Като дойдохте ми се стори, че си плакала. Целите ти очи бяха червени.
-Скарах се с баща си.
-Защо? - тя седна до мен.
-Първо, че не ми дава да се виждам с брат ти и второ, че го удари.
-Любомир е ударил баща ти? - окори се.
-Неее... Баща ми удари Любо.
-Ааа...
-И плюс това спомена мама.
-Ох леле...
Тя ме прегърна. Любо влезе с гръм и трясък и Дида подскочи.
-Уплаши ме бе, идиот. - извика се тя.
-А аз не те понасям. Сега се махай.