Опасна любов

Не искам да ме доближаваш

Тръгнах да отварям вратата, но се отказах. Щях да го последвам и да говоря с него, но не исках да усложнявам нещата. Достатъчно бяха сложни. Облегнах се на стената и въздишах. Защо всичко трябва да е толкива трудно? А и Любо го прави още по-сложно. Първо ми казва едно, а после друго. Той въобще знае ли какво иска? На вратата се почука. Отворих я и той седеше пред мен.

-Любо... - започнах.

-Забравих си телефона. - прекъсна ме той.

Погледнах го с насълзени очи. Отидох до бюрото си. Взех телефона му. Искаше ми се да го трясна в земята. Дадох му. Гледах го с яростен поглед.

-Любо... - започнах, но отново бях прекъснати, но отново бях прекъсната.

-До утре.

-Остави ме да говоря. - извиках се.

-Няма какво да си кажем.

-Напротив, има. Пак се превръщаш в същото шибано копеле, което видях за пръв път.

-Окей. - повдигна рамене.

-Окей, ли?... Любо какво искаш от мен?

-Нищо.

-А защо го правиш?

-Кое?

-Не ми се прави на ударен!

-Не се.

-Знаеш ли? Мислех, че поне малко ще се промениш поне заради мен.

-А аз си мислех, че ще ме разбереш.

-Да те разбера за това, че не можеш да обичаш? Колко егоестично от моя страна нали?

-Петя аз ти казах, че не мога да се променя.

-Ако имаш желание ще се промениш. - извиках.

-Не е толкова лесно.

-Добре... Щом не искаш да се промениш... Не искам да ме доближаваш. Стой на повече от 10 метра от мен.

-Но...

-Няма "но"... Аз не искам човек до себе си, който не ме обича и не знае какво знача за него. Даже направих огромна грешка, че се забърках с теб. Сега знам какво им е на всички други момичета с които си бил.