Опасна любов

Думите

Минаха 2 дни от както с Любо не сме си говорили. Той само ме следва навсякъде, като малко кученце и така и още не съм чула каквото искам. Май е време да се откажа. Той няма да се промени. Колкото и да искам.
Стоях в стаята на леглото и разглеждах социалните мрежи. Любо както винаги седеше до мен и ме гледаше.
-Няма ли да спреш да ме зяпаш? - извиках се.
-Мне. - усмихваше се като пълен идиот.
-Мисля, че е време да ме прибираш.
Усмивката му веднага изчезна.
-Не си отивай. Моля те.
-Любо не мога да чакаш цял живот да чуя едно „обичам те".
-Остани още малко. Моля те.
Хвана едната ми ръка и ме погледна умолително. Защо не можех да му отказвам? Въздишах и го погледнах лошо.
-Добре... Но имаш 2 дена.
-А аз... Няма ли скоро да си изпрося някоя целувка?
-Не.
-Само една.
-Само една!
Доближих се до него. Затворих очи. Усетих устните му върху моите. От 2 дена не бях вкусвала вкуса им. Любо ме придърпа към себе си. Седнах в него и задълбочих целувката. Сложих ръцете си на врата му. Отделих се леко.
-Принцесо... - погледнах го. - Обичам те.
Изгледах го невярващо.
-Любо не си играй с мен.
Станах от него и седнах на леглото.
-Не си играя. Наистина те обичам.
-Ти сериозно ли говориш?
-Да. - каза пред лек смях. - Петя искам те само за себе си и ще направя всичко само и само да останеш с мен. Не искам да те изгубя. Каквото и да става.
Гледах го и очите ми бавно се навлажняваха. Не можех да асимилирам всичко това.
-Любо преди два дена тези думи не значеха нищо за теб.
-Знам, но сега... Има кой да обичам истински.
-А значи преди е нямало?
-Петя... - хвана ме и ме придърпа към себе си. - Поне за малко спри да спориш за щяло и нещяло. Казах ти това, което искаше и което наистина чувствам.
-Наистина?
-Да. - усмихна ми се.
-Добре. И аз те обичам.
Надигнах се и го целунах.
-А ние нямаме ли училище, на което да ходим? - казах.
-Е другата седмица ще идем.
-Любо другата седмица е утре.
-Е ще идем другия ден.
-Добре. Сега обаче какво ще правим?
-Не знам. Какво ти се прави?
-Да гледаме филм?
-Добре, но да не е няква сапунка.
-Добре де. - казах през смях.
Отидохме в хола и намерих един смешен филм. Изгледахме още един и докато се усетя вече бях заспала. Усетих как Любо ме вдига на ръце и ме носи. Размърдах се леко.
-Шшш... Спи.
-Обичам те. - казах едвам доловимо.
-И аз теб, принцесо.
Остави ме на леглото. Зави ме и тръгна да излиза.
-Мнеее... Останиии. - хванах го за ръката и го дръпнах.
-Отивам набързо да говоря с някого и се връщам. Обещавам.
-С кого?
-С един човек.
-Няма ли да ми кажеш?
-Утре.
-Обещаваш ли?
-Да.
Целуна ме по челото и излезе. Проведе около 10-минутен разговор и влезе. Тихо се шмугна под завивките и ме прегърна. Обърнах се към него и се сгуших.
---На сутринта---
Събудих се и видях, че Любо го няма. Станах от леглото, сложих една негова блуза, която почти ми беше, като рокля и тръгнах по стълбите надолу. Миришеше на току-що приготвени палачинки. Влязох в кухнята и го видях над тигана да се мъчи да готви. На няколко пъти се изгори и смучеше пръста си. Когато изваждаше и последната палачинка се обърна и ме видя как се подсмихвам. Спря се на място и се загледа в мен. Огледа ме от глава до пети и леко се усмихна.
-Какво? - попитах.
-С моя блуза си. - каза през лек смях.
-Харесва ми да ги нося.
Сложи и последната палачинка в чинията и извади шоколад от хладилника. Седнах на стола и зачаках. Той сложи шоколада на масата и седна срещу мен. Намазах си една палачинка и заядох.
-Кой ти се обади снощи?
-Баща ми.
-И какво стана?
-Нищо важно.
-Сигурен ли си?
-Да.
-Добре. Щом казваш.
И продължих да ям. От време на време го поглеждах с крайчеца на очите ми.
-Ако ще ми казваш нещо ми го казвай. - каза изведнъж.
-Ам, не нищо. - замълчах за момент. - Кога ще си тръгваме?
-Когато кажеш.
-Добре. Искам да се прибирам. - казах и отхапах от палачинката.
-Еми приготвяй се тогава.
Той стана рязко и излезе. Въздишах и отидох в стаята. Взех си телефона и набрах леля.
-Кажи мила.
-Лельо след няколко часа ще съм си вкъщи.
-Добре. Имам изненада за теб.
-Каква?
-Като се прибереш ще разбереш.
-Добре. Чао.
Затворих и слязох долу. Видях Любо да влиза и отиде да вземе куфара. След нялко минути се качихме на яхтата. Аз седнах на шезлонзите, а Любо отиде при хората си да обсъждат нещо.
---След 3 часа---
Слязох от яхтата и тръгнах към вкъщи.
-Няма ли да се качиш? - попита ме Любо като показа колата си.
-Искам да повървя.
-Защо?
-Трябва ли да има причина?
-Еми не... Но просто искам още малко да съм с теб.
Въздишах и погледнах към земята.
-Добре.
Качих се и той потегли.
-Искаш ли да влезеш малко?
-Нали леля ти не ме харесва?
-Ще свикне с теб. Няма къде да бяга.
-Еми... Добре. Но за малко, защото имам работа.
-Каква?
-С баща ми. За работата му. Искал да му помогна или нещо такова.
-Аха.
След около 10 минути вече бяхме пред нас. Отворих вратата и с Любо влязохме.
-Лельо прибрах се. - извиках.
-В кухнята съм.
Аз тръхнах към кухнята, а Любо реши да чака в хола. Щом влязох се стъписах. Баща ми седеше до леля и се усмихваше.
-Ти какво правиш тук? - казах на бързо.
-Не може ли да дойда да видя дъщеря си?
-Ти сега ли се сети, че имаш дъщеря? Или пък не... Леля сигурно ти е казала за Любо.
-Скъпа... - той стана и дойде до мен. - Не искам да се срещаш с човек, който те използва за такова нещо.
-Той не ме използва. Променен е и ми го показва с всеки изминал ден. И да ти кажа той е тук.
-Какво? Тук ли?
-Да тук.
Баща ми тръгна към хола. Аз го последвах, но беше късно. Любо вече беше на земята с разкървена уста, а баща ми му викаше. Клекнах до Любо и погледнах баща ми злобно.