Опасна любов

Ам... Обичам те.

-Лельо не мисля, че е необходимо да го питаш. - казах притеснено.

-Защо не?

-Еми... Аз... Не знам.

-Живял съм като малък в Белгия и когато бях на 13, нашите решиха да се приместим тук. От тогава живеем тук. Когато бях на 15, майка ми ни изостави и баща ми се ожени за майката на доведената ми сестра.

Гледах го като гръмната от гръмотевица. Но... Как? Нали на мен ми каза, че не казва на никой за себе си? Погледна ме усмихнат.

Взе пърчето пица и отхапа.

---След 2 часа---

Любо и леля си говориха, а аз стоях на телефона си.

-Пете. - каза леля и аз я погледнах. - Мисля, че е време да ви оставя с Любчо да си говорите. Предлагам да отидете в стаята ти.

Тя ми намигна и стана. Аз погледнах Любо . Станах от стола и се запътих към стаята. Той ме последва и щом влязохме светкавично се обърнах къмнего с ядосан поглед. Скръстих ръце.

-Какво беше това? - попитах аз.

-Кое? - каза той ухилен.

-Не ми се прави на ударен. Нали на никого не разказваше за себе си?

Той въздига. Доближи се до мен. Хвана ръцете ми и ме погледна в очите.

-Петя... Ти правиш с мен неща, които не мога да си обясня. Караш ме да правя неща, които никога не бих направил, с който и да е.

Гледах го в очите и взе още не можех да разбера дали той говори. Пусна ръцете ми и сложи неговите в джобовете си, както винаги.

-На мен ми е време да си тръгвам.

-Не... Моля те, остани.

Той се засмя леко. Протегна едната си ръка към мен. Погали бузата ми и се загледа в мен.

-Принцесо... И за двамата ще е по-добре да си тръгна.

-Защо?

-Защото може да не спазя обещанието си дори и да искам.

-И какво от това? Любо, искам те. Познаваме се от два дена, но те искам. Звучи странно, но е истина.