Fate

Спаси ме отново

Глава XXV
Спаси ме отново
Може би понякога ние си мечтаем за нещо. Искаме го твърде силно и когато то се случи ние не можем да го приемем. И ето как устните на Скайлър почти се допряха до тези на Камерън. Дъхът им се сля като едно цяло. Разстоянието беше стеснено. Много стеснено. И устните на момичето жадуваха на този момент и потрепваха леко. Бе толкова романтично и изпълнено с нежност.
- С-съжалявам, не мога... - тя се отдръпна неловко и въздъхна, поглеждайки съпруга си право в очите. Обърна се и тръгна на някъде.
- Почакай! - той се опита да я спре, но реши, че може би е по-добре да я остави. Въздъхна и седна на пейката. - Защо винаги трябва да е толкова трудно, по дяволите? - извика яростно , но за щастие мястото бе пусто и нямаше кой да го чуе.
Камерън се ядоса и взе първото мярнало му се пред погледа камъче и със засилка го хвърли в мрачното море. То подскочи няколко пъти, сякаш играеше на дама и след това се скри в дълбините на бистрата вода. Въздъхна още веднъж и също тръгна без посока. Макар да усещаше омекването на крайниците му, сякаш всеки момент ще обгърне земята...
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
"Защо пак развалих нещата?! Исках го! Не го отричам, но... Не мога. Объркана съм! Обичам го!"
Докато се усети, Скай бе паднала на студения асфалт, точно по средата шосето, а оттам се задаваше кола с бясна скорост, която надали щеше да забележи падналото момиче. Докато гледаше силуета на колата, тя цялата трепереше. Но стоеше мирно, макар сълзите да се стичаха по лицето й.
"Може би това е моят край. Може би ми е писано."
Чуха се набити спирачки и клаксони на кола. Скайлър усети някакво побутване и се претърколи. Не знаеше какво е станало и не усещаше никакво изтръпване или болка.
- Къде съм? - прошепна тя и усети, че имаше сила. Имаше сила да говори и да помръдва, а гласните й струни звучаха съвсем нормално. Нещо не беше наред.
Тя бавно отвори клепачите си и успя да види ясното синьо небе и добре облеченият й съпруг, който висеше над нея.
- К-какво? К-камерън? - попита тя, гледайки с недоумение.
- Всичко е наред. - усмихна се сладко той.
Подаде ръката си на съпругата си, за да стане. Погледна я с игривите си очи и добави:
- Добре ли си?
- Да. Искам да знам какво става.
- Аз искам да те попитам същото. Защо те открих паднала на асфалта, докато оттам се задаваше скоростно автомобил?
- Ами просто... П-паднах.
- Не го прави повече. - намръщи се той.
- Добре. - преглътна шумно Скайлър и се обърна. Но кракът я заболя. - Кракът ми!
- Боли ли те? - попита загрижено той.
- Да! Не мога да стъпя!
- Чакай. - Кам я повдигна и я взе на ръце.
- Какво правиш?
- Ще те нося до вкъщи.
- Не! - засмя се момичето.
- Не приемам "не" за отговор. - промълви той и продължи да я носи.
През целия път тя само крещеше, а Камерън се подсмихваше. Скоро двамата се озоваха в дома си. Г-н Далас постави съпругата си в стаята й и й направи компрес. След време кракът й вече бе по-добре.
- Е, готова си. - усмихна се той и се запъти към хола.
- Камерън! Почакай!
- Да?
- Виж за това преди...
- Няма нищо, спокойно. - той се усмихна, макар и фалшиво, въздъхна и излезе от стаята.
- Ох... - отвърна тя и потърка очите си. Успя да се протегне и да извади снимка на брат й Джак от шкафчето. - Не ми стига и всичко това и продължавам да мисля за теб. Как можах да те оставя при онова чудовище, наречено "мой баща"? - тя се настани удобно на леглото си и се унесе в сладък сън, държейки снимката здраво в ръцете си.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Шум от кола и тихо бръмчащо радио. Това бе първото, което чу Скайлър, когато се разсъни. Бавно отвори клепачите си и се озова на неочаквано за нея място. Автомобилът на съпруга й.
- Камерън, какво по...
- Ти се събуди! - засмя се той, като увеличи още малко радиото.
- Оу, класика! - засмя се Скай на музиката. - Но защо сме тук? Къде отиваме?
- Твърде много въпроси. Не е ли очевидно?
- Не разбирам. - погледна странно момичето.
- Отиваме да вземем брат ти. Крайно време е да спреш да се обвиняваш!

Ето и новата част...съжалявам,че не съм качвала...,но не можах..Но сега успях! И приятно четене!
П.с. Реших да споделя...не знам дали всички...сте чули за атентата снощи...не бях чувала за такова нещо...какъв човек трябвало да е...,за да направи нещо такова...там е било пълно с деца....малки...и големи...нямам думи...просто...не знам...какво да кажа...Съжалявам на тези,които са загубили близките си...нека другите виновници...да си платят за всичко!