QUEEN OF STORM (Book 1)

~ Chapter 14 ~ Rhiannon

Споделям маса с Нита и няколко от нейните приближени, които ни съпровождаха по пътя към Мраморен дворец. За пръв път от три дни насам говорим за нещо различно от катастрофално провалилия се план и най-сетне чувствам как душата ми започва да си отпочива от обзелата я мъка. 

Сега всички сме пийнали повече, отколкото би било приемливо, смеем се глупашки и си разменяме разни разтоварващи, безсмислени приказки. Облекчаващо е поне за малко да се отърся от мислите за сестра си. Предостатъчно кроях планове как да си я върна и всички до един се оказваха прекалено глупави, че да се заема с изпълнението им. Вече изгубила заплашително количество от първоначалната си надежда, си обещавам, че тази нощ ще бъде заделена само и единствено за разтуха. 

Късно вечерта гостилницата се пълни с нови хора на всеки няколко минути. По това време на денонощието е пиковият час. През входа преминават най-различни странници, голяма част от които могат да бъдат опасни под влиянието на алкохол - нещо, от което съм си патила и с което може да се каже, че отдавна съм успяла да свикна. По изключение тази нощ не обръщам внимание на никого от тях, особено сега, когато и аз не изглеждам много по-добре, със зачервеното си от пиене лице, разрошената си от танци коса и чашата на масата пред мен, в която струйката вино се излива отново и отново безспир. След толкова години, отдадени на безразборни удоволствия - често в разрез с моралните принципи на татко - прекомерното количество алкохол спря да ми прави впечатление. Тази вечер обаче позорът ми започва да минава всякакви граници и съм доволна от факта, че баща ми вече спи на горния етаж, вместо да е тук, за да засвидетелства низките постъпки на дъщеря си. Той никога няма да узнае истината за мен - че денем се стремя да съм идеална: идеалната дъщеря, идеалната по-голяма сестра, идеалната майка и домакиня за нашето място. Няма да узнае, че нощем се превръщам бледо подобие на човека, който съм през деня, в позорно подобие на самата мен, което не помни как правилно да улови цигулката, за да възпроизведе дори един благозвучен тон.

- Лицето ти направо гори! - подкача ме Нита през смях, от който раменете ѝ се тресат. Но очевидно забелязва нещо странно у мен, защото следващите й думи са изречени с малко по-мек и загрижен тон, който обаче е все така висок, за да се откроява от шума около нас: - Рианон, добре ли си?

Лениво обръщам глава към братовчедка си, озарила лице от безгрижна усмивка. Свивам рамене в отговор, при което Нита отново се засмива и бутва закачливо рамото ми.