QUEEN OF STORM (Book 1)

~ Chapter 32 ~

ЧУВСТВОТО Е СЯКАШ не се събуждам от смърт, а от сън. Разликата е само в това, че когато се будиш от сън, вдишваш от първия път. На мен са ми нужни няколко пъти повече.

Повръщам каша от кръв и Снежен лист. Гърлото ми клокочи и пари отвратително, мъчейки ме със суха кашлица. Сякаш се раждам отново и за пръв път проглеждам, за пръв път вдишвам или помръдвам. В устата си усещам само вкуса на кръвта. Моята и нечия чужда.

С разтуптяно сърце се хвърлям в прегръдката на най-близкото тяло. Ръцете ми треперят и не мога да възприемам каквото и да е било. Мисля само за последното, за което си мислех преди да се върна.

- Айрин. - Ръцете ми се влияят от паниката ми. Стискат силно. - Айрин...

Искам да кажа, че съжалявам, ала не успявам да произнеса нищо различно от името ѝ и това ме побърква.

- Всичко е наред. - Тя ме гали по косата. Ласката ме отпуска, но все още треперя. - Вече си добре. Добре си.

Кресида е, но въпреки това не се отделям от прегръдката. Стискам я силно, сякаш е единствената ми връзка с живота. 

Студът ме връхлита мигновено.

- Всемогъщи богове, тя я върна! - отдъхва си Рианон отстрани, отпускайки се в прегръдката на Аргон. - Аргон, жива е!

- Кайра. - Ръката му не е преставала да държи моята. - Всемогъщи богове, Кайра, нямаше те с течение на минути.

Най-сетне съм способна да пусна Кресида, която ми спаси живота, за да се извърна към Аргон.

- Минути? - Потърквам лице. Вече мога да говоря свързано.

- Беше мъртва за няколко минути, елфа. - Кресида изглежда изнемощяла. - Наложи се, за да подейства заклинанието.

- Какво беше то? - зъзна от студ.

- Това няма значение. - Тя ме загръща с тежка дреха, за да се стопля. - Важното е, че оцеля.

Сгушвам се плътно в топлината на велурената дреха и улавям миризмата ѝ. Засъхнала кръв и запуснатост. Аромат, към който все повече започвам да привиквам. Вдишвам го, отчасти за да си припомня какво е, и отчасти, за да ме върне в гнусната реалност. Това веднага успява да ме събуди.

Щом се оглеждам за жътваря, него го няма тук. Нито един от двамата жътвари, нито вълкът. Благодарна съм поне за това, че Азриел ми е оставил палтото си, та да не погребат трупа ми само по бельо. Намушвам ръце в широките ръкави и се загръщам плътно, от което съм сигурна, че на горкото палто му предстои да завони още по-зле.