QUEEN OF STORM (Book 1)

~ Chapter 16 ~ Rhiannon

Събуждам се рано сутринта. Седя на една от масите до прозореца заедно с баща си, загледана в затрупания под сняг паваж на разнебитената уличка. Днес нямам ни най-малко желание да свиря на цигулка. Мислите за Аргон, за нощта ни заедно и за начина, по който го обидих, въпреки неговото признание, че ме обича, няма да ми позволят нито за миг да се съсредоточа върху тоновете на инструмента, така че не се и опитвам. 

„Привързан съм към теб", бяха последните му думи, преди да си отиде завинаги. Ден и половина по-късно все още не мога да си ги избия от ума.

Бегло докосване по ръката разсейва мислите ми и ме кара да се извърна към угриженото лице на баща си. Положил длан върху моята, с пръсти, силно вкопчени в ръката ми, той ме съзерцава с онзи свой поглед, способен да размекне всяка по-податлива душа. 

- Прости ми, татко, не те слушах - промълвям неловко аз, хващайки ръката му.

- Кога за последно дъщеря ми бе така отнесена? - Потърква брадичка със свободната си ръка и престорената му замисленост ме кара да се поусмихна. - Нещо те тормози, моето момиче. Можеш да споделиш с мен.

Прочиствам внимателно гърло. Не се съмнявам нито за миг, че баща ми е готов да изслуша всички мои неволи. Правел го е всеки ден, всеки час и миг след смъртта на майка ми. С Холидей никога не сме се свенили да споделяме всичко с него, дори тайни неща, които навремето смятахме, че е уместно да доверяваме само на майка си. Надали на света съществува по-разбран човек от нашия баща, който винаги е бил готов да пренебрегне всичко останало в наше име, да постави на заден план дори самия себе си, за да ни укаже безрезервната си подкрепа, независимо за какво ни е нужна. Никога не съм разчитала на другиго и знам, че докато татко е тук с мен, никога няма да се наложи да го направя.

- Просто съм малко уморена - казвам, опитвайки се да не мисля колко е трудно да го лъжа в очите. - Това е всичко.

- Така си от няколко дни, дъще - изтъква той. - Вече не си ли казваме истината?

Чертая фигурки по запотения от студа прозорец, за да избегна погледа му. Измъчва ме знанието, че макар двамата винаги да сме си признавали истината в очите, сега съм принудена да крия от него повече тайни, отколкото мога да преброя. Не мога да му призная, че мисля за мъж от елфическо потекло, мъж от различен вид, принадлежащ на друг, съвсем отделен свят. Не мога да му призная, че мисля за едно... „Чудовище. Това щеше да кажеш, нали?". Постаравам се да прогоня тази проклета дума от съзнанието си.