QUEEN OF STORM (Book 1)

~ Chapter 39 ~ Rhiannon

НЕ МОГА ДА СПРА да се взирам в нея. В моята Холидей, която все още не ме е познала. Идването ми на това ужасно място бе с умисъла да си я върна, а единственото, което постигнах, бе осъзнаването, че я губя все повече. Иронията е толкова голяма, че по някое време дори започва да ме избива на смях.

Стоя насадена между съкровищата на кралица Астрид, краката ми затъват в злато и други скъпоценности, а през това време аз си мисля само колко жестока може да се окаже съдбата. Да съм толкова близо до сестра си, до връщането ѝ, и същевременно толкова далеч, че да не мога да си я върна. Не разбирам как е възможно това. Но ето че тя е там, а не идва при мен, въпреки че е способна, стига само да го поиска. Но тя не иска да ме вижда, дори не иска да мисли за мен. Затова ли изгубих толкова много време и усилия? Жертвах душата си за човек, който е мъртъв. Сега болката ме изяжда отвътре и нищо никога не е изглеждало по-напразно от тази моя жертва.

- Добре ли си? - Ръката на Аргон улавя моята и изтръгва погледа ми от Холидей.

- Няма я - едва не се задавям с думите.

- Напротив - твърди той. - Все още е тук. Просто е объркана и изгубена. Ти най-малко трябва да губиш вяра, че сестра ти е още жива някъде там. Ти си тази, която трябва да я открие.

- Тя не ме позна.

- Това не е така, Рианон - отвръща настоятелно. - Пленена е и ти го виждаш. Това е просто черна магия, която я държи. За всяка такава магия съществува лек.

- Ами ако този път няма такъв?

- Има - звучи твърдо убеден. - И това си ти.

Аз? Как бих могла да ѝ помогна аз? Сега, когато е обсебена от магията на Астрид, нямам никакво влияние над нея. Освен това не мога дори да ѝ проговоря, докато съм толкова далеч. А тя дори не би си направила труда да ме чуе.

Отново поглеждам към веригите на ръцете си и се чудя какво да направя, за да се измъкна. Трябва да стигна до сестра си. Да се добера до нея, да я прегърна, да я накарам да си спомни... Да направя опит да я върна, дори да се окаже неуспешен.

- Рианон? - чувам как Азриел ме вика тихо.

Размърдвам се във веригите и заобикалям предпазливо Аргон, за да се дотътря до жътваря незабелязано. От шума и глъчката, носещи се из залата, краката ми - потъващи в море от метални предмети - не издават движението ми.