QUEEN OF STORM (Book 1)

~ Chapter 38 ~

ДВАМА ЕДРИ МЪЖЕ - мъже в черни облекла, напомнящи ми на начина, по който изглеждат жътварите - стоят пред клетката ми дълго време, в което се преструвам на заспала. Глупав глас в главата ми се обажда, казвайки че не бих могла да стоя така вечно, ала аз правя всичко възможно да го опровергая. Мъча се да не стискам очи прекалено силно, за да не забележат двамата ми охранители, че всъщност будувам. Помъчвам се също да дишам равномерно, а не пресекливо, което веднага би могло да ме издаде на слуха им. Най-трудната задача е постоянно да овладявам треперенето от студ и болка, така че от време навреме си позволявам едно невинно трепване, което те - отчитащи всяко мое движение - помислят просто за конвулсивна реакция на раненото ми тяло.

Признавам, страхувам се. Двамата мълчаливи господа отпред не изглеждат добронамерени към мен, затова се постаравам да не се налага да си бъбрим изобщо. С малко късмет ще остана така достатъчно дълго, за да дочакам да ме оставят насаме.

Да, но вещицата Лионет проваля перфектно обмисления ми план с появата си. Нямам време дори да я наклеветя, преди да проговори:

- Време е, девойче.

Експериментирам какво ще се случи, ако не отворя очи. В най-добрия случай ще ме помислят за мъртва. А в най-лошия...

- Събудете я - нарежда вещицата на двамата пазачи, за които очевидно съм била права, че са жътвари. Задоволството в гласа ѝ ме разтревожва. - Както намерите за интересно.

Независимо дали искам, отварям очи, щом вратата на килията ми рязко се отваря със стържене. Зървам вещицата Лионет да наблюдава случващото се, удобно скръстила ръце на гърдите си, котешки ухилена. Щом двамата мъже нахълтат при мен, страхът ме завлича в дълбините си и сърцето ми прескача един удар. Играта ми свършва.

Завличам тялото си назад, докато гърбът ми не опира до стената и се оказвам приклещена в капан между студена скала и двама също толкова студени великани. Сподавям писъка, надигащ се в гърдите ми и запазвам равнодушие, докато двамата ме приближават със заучена войнска походка. Единият от тях ме сграбчва за ръката и ме повдига от пода. Дланите му са загрубели и мазолести, а пръстите му - студени на допир - са здраво стискащи. Отначало съм вдървена и се оставям да ме изправят на крака, без да укажа каквато и да било съпротива. Краката ме заболяват отново, щом стъпвам на тях и мускулите ми се напрягат, обтягайки ранената ми кожа. Крещя им да се махнат, което се оказва проблем за прегракналото ми гърло. Звуча като мъртвец.