През остатъка от деня очите ми са пълни със сълзи. Оставам затворена в покоите си през цялото време и не допускам никой, който се надява да поговори с мен. За щастие, прислугата бързо схваща, че предпочитам да не бъда обезпокоявана. Дори Айрин не идва, въпреки че за нея е обичайно да ме навестява, когато нещо не е наред. Чудя се дали изобщо е разбрала за Еверида. Ако беше тук, би ме утешила, би ме прегърнала и би ме посъветвала да се опитам да забравя за случилото се.
Въпреки това единственото, за което мога да мисля, е кръвта по зъбите на Еверида и колко диво ме гледаха очите ѝ... Колко различна беше от приятелката, която обичам. И колко съкрушена изглеждаше докато крещеше името ми по коридора.
А аз не се обърнах да я изслушам.
Уведомиха ме, че екзекуцията щяла да се състои тази нощ. Но аз нямам намерение да говоря с Еверида преди това. Нямам намерение да говоря с нея изобщо. Планът ми е да дочакам изгрева сама, заключена тук, където ще съм свободна да дам воля на всичките си сълзи.
Ето че някой бързо проваля плана ми, почуквайки на вратата. Тихият звук нарушава съня, в който възнамерявах да се опитам да потъна. Веднага разбирам, че отвън не стои Аргон, който постоянно идва да провери как се чувствам. Той винаги влиза в стаята без да почука - навик от детството, който едва ли някога ще бъде заличен. Сега гостът ми има благоприличието първо да си поиска разрешение.
- Кой те праща? - провиквам се достатъчно силно, за да се чуе гласът ми през плътно затворените врати.
- Командирът, Ваше Благородие - долита в отговор тихо, нежно гласче.
Мърморейки неодобрително, аз се надигам до седнало положение в постелите си. Бих предпочела Аргон да се беше дотътрил дотук сам, вместо да изпраща поредната прислужничка, която ще се опитва да ме утешава.
- Защо? - промърморвам.
- За да Ви предам съобщение... - ниското гласче на момичето едва не заеква с думите. - Ваше Благородие.
- Побързай. - Изтривам сълзите от очите и бузите си.
Вътре се появява дребничко дете, човешко момиче на може би дванайсетина години, доколкото са обширни познанията ми относно хората. Мъничка е да прислужва, но пък тук се изпращат доста човешки деца, обикновено сираци, които нямат с какво друго да осигуряват прехраната си. Униформата ѝ е по-голяма отколкото трябва, с дълги крачоли на черните панталони, влачещи се унило по пода. Ръкавите на сакото ѝ са неугледно увиснали, което я кара постоянно да ги запрята леко нагоре. Дългата ѝ коса е прибрана в хлабав кок с провиснали около луничавото ѝ лице медно-руси кичури. Момиченцето понаглася сакото си, избягвайки да ме гледа в очите.
ESTÁS LEYENDO
QUEEN OF STORM (Book 1)
FantasíaОт милиони години в свят, в който се вихри война за власт и надмощие, елфите управляват света с невъобразима мощ. Безстрашни, сурови и несломими, те са родени могъщи и отраснали като воини, а светът е на колене в краката им. Деветнадесетгодишна...
