Движа се тихо и незабележимо като сянка по брега на препускащата река, чието име не знам, но съм сигурна, че вече се намирам много далеч от леговището на вещиците. Нещо се промени след като Кресида Червенокрила направи онова заклинание и мога да го усетя дълбоко в тялото си, в костите, мускулите и останалите си органи, които сякаш пламтят от болка. Сега обонянието ми е изострено като на хищник. Всяка миризма се усеща силна и натрапчива, сякаш се залепя трайно за носа ми. Очите ми могат да виждат неща, които не би трябвало - като например катерицата, покатерена на клона на дъб на отсрещния бряг. Чувам как животното хрупа нещо с малките си зъбки на гризач и дори надушвам миризмата му.
Вятърът полъхва слабо и размърдва сухите листа по клоните. Звукът е силен и ужасяващ, сякаш някой мачка лист хартия точно до ухото ми. Всички тези звуци на куп са мъчително болезнени и изтезаващи.
Слънцето тъкмо изгрява. Лъчите му блестят в очите ми, които вече няма как да не обърнат внимание на дразнещата яркост на светлината. Толкова е ужасно да усещам всяка дребна подробност от заобикалящата ме природа. Толкова е изтезаващо да чувам всеки звук, да надушвам всяко едно цветче и да улавям в полезрението си дори най-миниатюрния светлинен проблясък. Всичко това ме уморява и замайва главата ми, а за капак нещото, което Кресида пусна в тялото ми, постоянно се надига, блъска ме отвътре и ме разтреперва конвулсивно. От все сърце се надявам, че ще е така само докато привикна към новата си същност.
С изгрева на слънцето, птиците подхващат симфониите си. Свирят високо, за да се ободрят след съня. Изкрещявам и се сгърчвам от болка, притиснала ръце към ушите си, надявайки се да приглуша мелодията, която вече не е наслада, а мъчение. Вече не чувам музиката. До мен достигат само и единствено писъците им. Някога обичах музиката, помня това. Обичах песента на птиците. Спомням си също как няколкократно се опитвах да я пресъздам с цигулката си, как лъкът се плъзгаше по струните и създаваше звук от нищото. Сега само мисълта за това ме изпълва с разтърсващ ужас.
Изпъшвам и се свличам в тревата, а душите ми запищяват. Небето просветва като мъжделив пламък на изтляваща свещ. След това става тъмно като в рог, а после изведнъж слънцето заблестява пак, и пак, и пак, все по-силно, заплашвайки да изгори сълзите, набъбнали под стиснатите ми клепачи. Денят е построен от мъчения, които надали съм да преодолея. Защо Кресида Червенокрила не ме предупреди за това? Защо си е спестила толкова важни подробности относно заклинанието?
ESTÁS LEYENDO
QUEEN OF STORM (Book 1)
FantasíaОт милиони години в свят, в който се вихри война за власт и надмощие, елфите управляват света с невъобразима мощ. Безстрашни, сурови и несломими, те са родени могъщи и отраснали като воини, а светът е на колене в краката им. Деветнадесетгодишна...
