Същински дявол в офиса

Chapter 6

-ДЖЕСИКА!!– извика в паника Джимин, при което лежащото тяло отвори очи и сълзи се търкулнаха по лицето й, а тя се опита да каже името му, но не излезе никакъв глас.

- Хаха! Значи ти си принца на белия кон, заради когото тя не ме забелязваше, а? – най- едрия от всичките заговори като застана пред другите. Може би беше с 2 глави над Джимин и доста широк и мускулест, но за чернокосия това нямаше значение сега.

- КАКВО СИ Й НАПРАВИЛ, КОПЕЛЕ! ЩЕ ТЕ УБИЯ! – мозъкът на Джимин отдавна отказа да мисли, а просто искаше да действа, искаше по- скоро да избави Джесика от този кошмар, да я махне от там. Момчето с бързи крачки тръгна към „гардероба“, които направо си го просеше със самодоволната си усмивка и с всичка сила го удари по корема. Усети силна болка в ръката си, но реши да стисне зъби и да продължи с ударите си. „ Мамка му, защо съм толкова слаб“ си помисли тогава, но впрегна всичките си сили и продължи да го удря. Грамадата се ядоса и го цапардоса само веднъж, но в точния момент и точното място, като Джимин падна на земята. Оня изрод се възползва, че момчето е на земята и продължи с тупаниците без да даде шанс на Джимин да се измъкне. След поредния удар в главата, пред очите на момчето стана пълен мрак последван. Чуваше смеховете на останалите побойници, които нахъсваха глигана да продължава с ударите си, но не след много, настъпи тишина за чернокосия.

- Джимин?  - някой извика името на момчето и благодарение на това го извади от онзи транс. Беше момче със синкава коса, понеже все още главата му бе замаяна от алкохола, беше трудно да го разпознае. - Какво правиш тук, Джимин? – по гласът чернокосия успя да разпознае кой беше това.

- Юнги.. – какво съвпадение. В денят на инцидента се бяха запознали с това момче и от тогава сякаш станаха малко или много близки. Юнги беше добър приятел.

- Миришеш на алкохол.. Защо пиеш Джимине? -  Юнги седна до момчето на тревата, като хвана бирата и го погледна, а Джимин му направи знак да пие ако иска.

- Юнги, помниш ли как се запознахме? – тихичко попита чернокосия като измести погледа си напред, а другото момче тъкмо преглъщаше първата глътка от бирата и леко се задави.

- Ъм, да. Помня, беше преди 6 години?  Ти за него ден ли се сети? Затова ли пиеш? – не спираше с въпросите по- голямото момче. Джимин продължавайки да се взира в нищото пред него издиша тежко.


Силен писък събуди Джимин, цялото тяло го болеше, отвори леко очи и фокусира най – ужасната гледка. Беше Джесика, цялата в кръв с разкъсани дрехи и момчетата се възползваха от нея. Въпреки голямата болка, Джимин успя да се изправи.

- КОПЕЛЕТА. МАХНЕТЕ СИ ГНУСНИТЕ РЪЦЕ ОТ НЕЯ. – той опита да ги стигне, но краката не го държаха и залитна последвано от неговото падане. Две от момчетата го хванаха и го изправиха, а оня големия, които го преби, тъкмо беше си свършил първо работата върху Джесика и си закопчаваше колана.

- Слушай, малкия, в добро настроение съм и няма да те бия пак, но за твое наказание, ще трябва да останеш до край на нашето малко парти и да гледаш как твоята малка кукла ни доставя удоволствие. – мазно се усмихна глигана и леко потупа главата на Джимин. Чернокосия се бунтуваше и искаше да я спаси, но не можеше да се измъкне от захвата на другите две момчета.

- ЩЕ ТЕ СПАСЯ, ОБЕЩАВАМ, ДЖЕСИКА! – момчето се опитваше да успокои своята приятелка с тези думи, докато той измисли начин да я измъкне, а тя го гледаше с болка в очите, от които продължаваха да капят сълзи. Болеше я ужасно много, викаше от болка и стискаше зъби толкова силно, че се виждаше кръв в устата й. Целите крака бяха в кръв, ръцете й лицето бяха ожулени. По едно време, момичето спря да вика, спряха и сълзите, погледна към Джимин и леко се усмихна, докато очите й не придобиха празнота.

- Ае тая да не умря? – попита последния, които в момента действаше върху нея.
- НЕ, ДЖЕСИКА! МОЛЯ ТЕ, ДЖЕСИКА, ЩЕ ВИ УБИЯ КОПЕЛЕТА! – Джимин продължаваше да крещи и да се дърпа, като огромни сълзи се стичаха по лицето. Изведнъж единия мъж, които държеше момчето падна на земята. След секунда и другия. Джимин се обърна и видя непознато до тогава лице, момчето му направи знак да отиде и да види приятелката си, докато той се заемаше с поредния идиот от бандата.

- Отново ли ти бе?  - отново заговори грамадата. – Как ти беше името? Юнчи? Юнги? Не ме интересува, но кога ще спреш да си вреш носът, където не ти е работата? – големия запретна ръкави и тръгна към новодошлият.

- Когато се научиш да връщаш парите на Шефа навреме. – момчето леко му се усмихна, все едно вече знаеше, че ще победи в тая битка. Така и беше. Но Джимин нямаше време да обърне внимание на битката. Беше се навел над момичето, опитвайки се да я свести, но не се получаваше. Беше се надвесил над нея и крещеше и плачеше.. Не знаеше колко време е минало, нито какво става около него докато не дойде линейката и не отведе тялото на Джесика.

Юнги виждаше погледа на момчето, колко бе уплашен, затова реши да не го оставя сам. Двамата стояха в болницата няколко часа, без да продумват нищо. По едно време Юнги изчезна от погледа на Джимин, а после се върна с две шишета вода.

- Трябва да пиеш, ще се обезводниш .. не ни трябва още един в болнично легло .. – проговори тихо Юнги, като подаде водата на Джимин. Той я пое плахо.

- Благодаря ... Може ли да питам за името ти? – Джимин гледаше хипнотизирано към водата. Сякаш нямаше сила дори да пие.

- Ммм, вярно че не се знаем. Юнги ми е името, но в моята банда ме наричат Шуга. – синекоското си отвори водата и изпи една голяма глътка.

- Аз съм Джимин .. Познаваше ли ги тези момчета, които причиниха това на Джесика? – леко стисна от яд шишето си момчето и погледна към Юнги.

- Да. Те са от типа хора, които винаги бих пребил дори, когато няма причина. – момчето издърпа шишето от ръцете на Джимин, като му го отвори и му го подаде пак. – Пий. А аз ще ти дам повече информация за онези идиоти.– чернокоското изпи малка глътка вода и отново затвори шишето.- Тези постоянно вземат назаем пари от моя Шеф Джин .. А моят Шеф се занимава с готвене на .. няма значение. Тези идиоти .. нонстоп са се забърквали в изнасилвания на млади момичета, но до толкова ниско не са стигали .. Аз .. съжалявам за твоята приятелка. Наистина ..

Преди да продължи още разговорът, докторът излезе от стаята на Джесика. Джимин се изправи и веднага отиде при него.

- КАК Е ТЯ? – попита нетърпеливо, дори беше готов дори да нападне докторът, които му отнемаше толкова много време да говори.

- Тя е добре .. имаше много разкъсвания и големи загуби на кръв. Но ще се оправи. Притесняваме обаче психически как ще е.. В момента спи, може да влезете при нея, но моля ви, оставете я да си почине .. – доктора леко се усмихна и си тръгна след това. Веднага след чутите думи, Джимин влезе в стаята и погледна заспалото момиче. Не можеше да контролира изобщо и сълзите отново почнаха да текат по лицето му.

- Джесика .. извинявай, че бях толкова слаб .. – момчето тихичко почна да говори на заспалото момиче, докато се доближаваше до леглото. – Обещавам, че за напред ще те пазя .. ще стана силен! Никой никога няма да те нарани ..

Цяла седмица Джимин ходеше и прекарваше дните си в болницата си до Джесика. Тя не говореше с никого, все едно беше тяло без душа. Гледаше само напред. Едвам ядеше и пиеше вода. Отказваше всичко. Събуждаше се винаги разплакана и уплашена. Въпреки, че Джимин постоянно й говореше, успокояваше я, това не помагаше. Джимин въпреки това беше радостен, защото трябваше след ден да изпишат Джесика. Все пак в болницата беше потискащо и храната беше ужасна. Момчето се гласеше тъкмо да излиза, когато телефона му звънна. Обаждането беше от болницата.

- Вие ли сте Парк Джимин?- попита човекът отсреща със сериозен глас.

- Да? .. Всичко е наред с Джесика, нали? – леко се панира момчето заради това обаждане. Мъжът отсреща запази тишина доста време, все едно подбираше точните думи, след което издиша тежко и заговори с горчивина в гласът си.

- Вчера се е хвърлила от прозореца на 10-тия етаж на болницата. Оставила е бележка след себе си, писано е до вас.. – докторът млъкна.

Джимин просто държеше телефона си, докато крайниците му затрепериха и не знаеше къде се намира. Докторът заговори отново.

– На бележката пише  „ Защо не ме спаси, Парк Джимин?“ -  Тогава момчето спусна ръката си надолу, изпускайки телефона на земята. Въздуха около него сякаш се бе  изпарил и едвам дишаше. Опитваше си да поеме въздух, но не ставаше, ръцете му още повече затрепериха, а зениците му бяха повече от огромни. Думите на доктора се преповтаряха в ума му. Изведнъж се появиха всички спомени с Джесика, всички хубави спомени, когато се гонеха, когато се прегръщаха .. когато тя му каза, че го харесва .. Защо и той не го каза, когато можеше? След това спомените бавно се превърнаха в погледа на момичето, което викаше името му, когато я насилваха.

- Ало? Ало, господин Джимин?  - чуваше се телефона, които беше на земята, но момчето изобщо не беше на себе си. Тръгна да прави бавни крачки назад, все едно се плашеше от нещо, но загуби равновесие и падна на земята. Сви се на кълбо, с надеждата, че ще може да диша по – свободно, ала въздуха не идваше изобщо. Прокара ръцете в косата си, при което усети панически страх да го обхваща и отново сълзите му се стекоха без да ги усети.

- Не.. не.. това не е вярно .. не може .. Джесика ..