Същински дявол в офиса

Chapter 9

Джимин си погледна часовника на лявата си ръка и се начумери, като леко разроши черната си коса с дясната си ръка. Вече чакаше от 1 час на барчето в близост до твоя дом, а следа от теб нямаше. Препрочиташе съобщението, което ти беше пратил днес, да се срещнете, защото искаше да говори с теб. Щеше да ти се извини за онази целувка и също така се притесняваше за теб. Беше тъпо да те целуне и може би беше тъпо, че не успя да ти обясни нищо още същият ден, а на пук следващият ден не се чувстваше добре, за да се срещне с теб и да поговорите. Днес беше денят, в който щеше да сподели с теб за лошият спомен, събудил се в него онзи ден. Мислеше да ти се довери, защото не изглеждаше лош човек изобщо и сякаш дори почваше да вижда приятел в теб. Ала ти така и не се появи. След още половин час седене сам на масата, той се ядоса, изправи се като тропна по масата, хвърли някакви пари за 3-те сока изпити от него докато те чакаше и се запъти да излезе от барчето.  Но преди да тръгне да се прибира, момчето реши да мине през вас, просто да провери дали си добре, преди да си прави изводите и да се ядосва безпричинно. Можеше да ти е зле и на теб? Да не си излизала от няколко дена? Или онзи да те причаква пред вас отново? Ами ако е така? Той трябваше да те провери задължително! Дори защо не се е сетил по – рано за това? Чернокосия, като излезе от барчето, изтупа дрехите си, прокара пръстите си през косата си и бавно закрачи към твоя дом с притеснено изражение. „Дано е добре.“ измърмори под носът си докато продължаваше да ходи. 

Вече минаваше 20:00 часът, и ти свърши официално последната лекция. Целия ден, буквално, прекара в университета. Наближаваха изпитите и затова беше задължително присъствието, колкото и досадно да беше .. На входа на университета отново видя оня учител от днес.. Хосок беше името май? Забави крачката, за да не се срещнеш с него, беше ти неловко след днескашния разговор. Но момчето, по – някакви невъзможни сили на планетата, се обърна и те видя.

- Ох! Николета? Отново се виждаме. – момчето се усмихна топло, като те изчака да стигнеш до него и направи няколко малки крачки към теб. Ти му кимна и се усмихна леко срамежливо. – Прибираш ли се? Толкова късно? – в погледа му се виждаше загриженост, въпреки че се познавате едва от днес.

- Ами да.. веднъж седмично ще ни изтезават до късно, докато не минат изпитите.. – леко завъртя очи, като казваше последните думи, като насреща Хоби ти се изсмя сладко.

- Знам какво е, минал съм през това и аз. – момчето те потупа по рамото. Просто те потупа, но на теб отново ти омекнаха краката. И от движението му, усети отново сладкия му парфюм.

- А-ами Вие? Защо сте до толкова късно тук? – реши да завържеш някакъв разговор, като двамата започнахте да крачите напред и да излизате бавно от университета.

- Аз ли? Чаках теб. – усмивката на момчето беше изчезнала и те погледна със съвсем сериозен поглед. Е тогава пак ти омекнаха краката още повече, но причината беше страх плюс „ох колко е сладко“ . Този какъв е? Психопат? Не след дълго Хоби започна да се смее силно и да ти сочи лицето с пръст. – Ама и ти ми повярва! Трябваше да си видиш лицето! – все едно камък ти падна от сърцето. Той не е психо, но все пак не беше нормален. Що за шега, мамка му? 

- Недей те така, господине! Знаете ли как се уплаших! – нацупи устните си, като отмести погледа си напред. По принцип не обичаше да се шегуват с теб.

- Стоях до късно, защото проверявах контролни на първокурсниците. – продължи вече да говори сериозно, но все още му беше смешно. - Но истината е, че се надявах да се видим отново. – Хосок се спря, като и ти го последва. *Какво беше това? Надявал се да се видим? Той да не би да флиртува с мен?* Мозъкът ти буквално щеше да гръмне. Искаше да кажеш нещо, но в същото време не знаеше какво. – Бързаш ли? –  след неловката тишина те попита това Хоби. Усмихна му се, защото знаеше какво следва след този въпрос. Момчето те покани да изпиете по нещо в най- близкото кафене и ти се съгласи. Беше уморена, но пък до сега никой не те е канил на среща. Това беше среща, нали? А и господина изглеждаше приятна компания..

Времето неусетно мина в разговор пълен със смях и ентусиазъм с Хоби. Той те помоли да говориш на „ти“ с него. Дори забрави, че ти е преподавател за момент и го почувства като приятел. Момчето беше умно и забавно, а това много ти харесваше. Темите на разговор не свършваха, а приликите между вас двамата ставаха все по- големи. Обичате еднакъв стил музика, обичате еднаква храна, обичате коне! Конете бяха важни! Можехте да си говорите цяла нощ, но сервитьорката ви прекъсна като погледна към часовника, който показваше 21:20.

- Извинете, може ли да оправим сметката? Затваряме след 10 минути. – момичето ни се усмихна, като и двамата почнахме да си ровичкаме в чантите за да платим, но момчето извади някаква банкнота първи и каза на сервитьорката да задържи рестото. Ти реши да му дадеш твоята част от сметката, но той отказа да ги вземе.

- Намирам си причина отново да те изведа някъде. Другия път ти ще почерпиш, окей? – намигването на човека пред теб накара сърцето ти да забие силно. Това беше определено флиртуване, нали?

-Дадено! – съгласи се ти и се усмихна и разбира се на лицето на Хоби се лепна още по- хубава усмивка. Това в стомаха ти беше или пеперуди или развален сок от барчето.. 

Момчето ти предложи да те прибере у вас с колата си, защото „така ли иначе му беше по – пътя“. Малко не му вярваше, просто искаше да е джентълмен според теб. Ти му отказа първите 2- пъти, но третия път вече се съгласи, защото ставаше досадно. Когато се качихте в колата, момчето побърза и реши да ти сложи той колана. Беше странно, но някак приятно. Съвсем нарочно ти го сложи бавно (БРАТ, ТОВА ЗВУЧИ ГРЕШНО XD I’M SO SORRY), като погледа му не се отмести от устните ти, а това те накара да се изчервиш много. „ Всичко не се ли развива прекалено бързо?“ мисълта за целувка още от сега ти се струваше странна. Да, момчето беше хубаво, но това нямаше да бъде правилно, ако се случи толкова бързо. Дано не те целуне, се молеше ти, защото направи ли го, ти щеше да го отблъснеш, все пак не си леко момиче. А ако го отблъснеш, не се знае колко отмъстителен ще е, и по време на лекциите какви ли проблеми щеше да ти докара. Дори и да не е отмъстителен, щеше да е неловко в университета.. Момчето пусна музика, която се харесваше и на двамата, и запали колата. Разговаряхте отново по пътя към вкъщи, но времето ви беше ограничено, защото стигнахте прекалено бързо пред вас.

- Благодаря ти много, Хоби. Ще се виждаме в университета. – усмихна му се, като бързо искаше да излезеш от колата, все още страхувайки се да не те целуне.

- Мхм, лека нощ! – момчето ти се усмихна, без да помръдва от седалката си, за твое щастие. Вече като излезе от колата си му метна за чао, изчаквайки той да тръгне първи преди да се прибереш. Но когато колата тръгна, отсреща те гледаше някой толкова ядосано, че чак тръпки те побиха. Присви очи за да разпознаеш фигурата в тъмното, която ти се стори позната.

- Д-джимин? Какво правиш тук? – несигурна още дали си видяла правилно го попита. Тогава фигурата престъпи напред и тогава видя лицето на нацупеният Джимин.

- Кой беше този? Гаджето ти? – ядосаният глас на чернокосият все едно те пронизваше с лед в сърцето. Но защо е ядосан, ти трябва да си му ядосаната? Все пак те целуна и те остави объркана .. и после не се появи и на работа и се направи на болен!

-Н-не .. А и да е, какво ти влиза в работата? – след думите ти, се усети, че той ти беше писал смс и ти не го прочете, защото напълно беше изключила за това. От ядосано лицето ти леко прие форма на угрижено.

- Притесних се за теб, но явно е нямало нужда. – студения глас на Джимин беше доста непознат за теб. Пасивно агресивен поглед ти хвърли, когато каза последните думи, преди да обърне гръб и с бърза крачка да изчезне в тъмното.
Ти побърза и извади телефона си, за да прочетеш съобщението от него. „ В 20:00ч в барчето на ъгъла до вас ще те чакам. Дължа ти извинение и обяснение..“ Погледна и часът на телефона ти, който показваше 21:47ч, което оправдаваше ядосаният поглед на Джимин. Чакал те е до сега .. Веднага вдигна глава и хукна в посока на Джимин, но след броени минутки бягане, се отказа. Беше тъмно и него го нямаше.

- Извинявай .. – тихо продума на тъмнината пред теб, след което с бавна крачка се прибра в студеният празен апартамент.