Същински дявол в офиса

chapter 21

Още при тръгването, колата запали трудно и издаваше странни звуци. Хоби беше насочил слуха и вниманието си към странното държание на колата, но не след дълго, реши да бе предава такова голямо значение на автомобила. През целият път той караше бавно и внимателно, а странният звук от колата се засилваше с всеки изминал километър. Най – накрая стигнахте до твоето място благополучно, но момчето веднага заби глава с жабката от неговата страна. Ти почака секунда, две, но като той продължи своята дейност без да ти обърне внимание, реши а не му пречиш повече. Според теб той си търсеше нещо за колата, заради странния шум, а ти от своя страна беше наистина изморена, затова просто щеше да благодариш и да оставиш момчето да си свърши работата.

- Ами.. благодаря ти много за днес. Аз ще тръгвам, доскоро. –  ти посегна към дръжката на вратата за да я отвориш и излезеш,  но рижавия вдигна глава моментално и те хвана нежно за рамото, което те уплаши и те накара да подскочиш малко.

- Моля, изчакай минута.- рече Хоби, като ти се усмихна лека, за да не се притесняваш. Той продължи да търси в жабката си, като на моменти си мърмореше нещо под носът, а ти просто го гледаше зачудена.

Не след дълго, момчето ахна радостно и извади нещо от жабката и те погледна усмихнато. Той държеше нещото в едната си ръка, която криеше зад гърба си, все едно беше тайно. Хоби нежно хвана едната ти ръка, като продължаваше да те гледа в очите с усмивка на лицето. С палеца си нежно погали пръстите ти, което те накара да настръхнеш от неговият допир. Винаги са те карали да настръхнеш такъв тип кожа до кожа, особено ако е красавец, като рижавият, седящ пред теб.

- Хоби .. ?– в момента ти се въртяха много неща в главата, а най- вече части от романтични и банални филми, в които главния герой предлага брак на момичето. Само от мисълта се усети как бузите ти пламнаха червени, а сърцето ти заби лудо. Беше сигурна в момента, че ако кажеш нещо, щеше да е глупост и затова просто реши да замълчиш и да проследиш действията му, до колкото сърцето ти позволява.

Рижавия измести и другата си ръка до твоята бавно и всеки момент щеше да разтвори ръката си и да ти покаже „подаръкът“. Погледа на Хоби се отмести от очите ти към устните ти, като той скъси дистанцията между лицата ви. Ти се стресна, затай дъх и затвори очи. Надяваше се да не е това, което си мислеше и в същото време ти се искаше да е точно така, понеже беше голяма романтичка. Но и в двата случая, сърцето ти щеше да изскочи от гърдите ти и Хоби щеше да е виновен за това. Кратката и неловка тишина не продължи дълго, като Хоби проговори с една нежна нотка в гласа си и допря до единият ти пръст нещо студено, найлоново и лепкаво, далеч от това, което ти си представяше.

- Знам колко си небрежна относно себе си и не мога да те оставя така. – от допира на студеното нещо, ти веднага отвори очи и сви вежди. Той залепяше лепенка на пръстът ти, който днес по- рано кървеше от струните на китарата. Облекчение изпита от гледката пред теб, но и топлина обля цялото ти тяло, беше хубаво да се грижи някои за теб. Като ли, че беше останала без думи и следеше само Хоби как вади и втора лепенка и ти я залепи старателно на другият ти ранен пръст, като накрая ти го погали леко.

– Добре, вече си свободна да тръгнеш.  – Хоби те потупа по главата, все едно беше 5 годишно детенце, на което са били ваксина и то е издържало на болката. Ти хипнотизирано от действията му,  кимна с глава и благодари на момчето без глас, и излезе от колата. Внимателно затвори вратата след себе си и с бавна крачка тръгна към дома си, усещайки едни пеперудки в стомаха, заради сладката постъпка на Хоби.

Всичко розово и красиво свърши, когато реалността те плесна и стъпи на земята. Вибрациите на телефона ти вече прекаляваха и които и да ти звънеше, щеше да си изпати, че разваляше хубавият момент. Извади телефона си ядосано, след голямото му търсене в чантата си и видя непознат номер. Преди да вдигнеш устройството, погледна за да провериш какво прави Хоби и той в същото време запали колата и тръгна бавно.  

- Ало. – ти извади възможно най- сериозният си глас, които имаше за непознати номера. Тишина. Ти повтори по- силно, но в същият миг силен шум на гръм, идващ от посока на Хоби,  привлече вниманието ти.

***

- Къде си?! Защо до сега не си поглеждаше телефона?? Колко пъти ти звънях, знаеш ли?! – крещеше Юнги на телефона, които държеше Джимин до ухото му, защото ръцете на Юнги бяха заети с кормилото и скоростният лост на колата. Поради падналата мъгла и вече скрилото се слънце, движението по пътищата беше по – трудно и затова Юнги се стараеше да не предизвиква катастрофа.

- Как къде съм. Вкъщи? А и бях зает! Ном, ном, ном.– заобяснява се Техюнг, които беше клекнал и хранеше кученцето си с гранули, но то отказваше да ги яде, затова момчето се правеше, че той му ги яде, за да накара животното да хапне нещо.- Вече съм учител по китара! И имах ученичка в къщи и обърнах повече внимание на нея, не на телефона. Хайде яж бе!  

- Тя къде е? Какво й направи?!! – повече не успя да изтрае чернокосия и да слуша глупостите му, затова измести телефона при себе си и той взе всичко в своите ръце. – Ако и един косъм е паднал от нея, кълна се, както си ми приятел, дори и брат да си ми, ще те уб-

- Братле! Уоу! Ама аз си имам приятелка.. Какви ги говориш. А и Хосок беше с нас. – когато Техюнг спомена името на рижавият, Джимин стисна телефона ядосано, но усети как камък му падна от сърцето. Колкото и да не му харесваше факта, че имаше конкуренция за момичето му, той вярваше на Хоби, че Нико ще е в добри ръце и далеч от опасност. – Свирихме малко, играхме с кучо, после ги изпратих. Тръгнаха си точно преди 20 минути. – Те се изправи от земята, вече отказал се да мъчи кученцето да яде и си поседна на леглото, вземайки малкото чудовище със себе си.

- Значи .. вече трябва да се е прибрала.. – въздъхна спокойно чернокосия, като отметна косата си, прокарвайки бавно пръсти през нея, може би за стотен път днес. С Юнги се спогледаха и си кимнаха, че все пак ще отидат да я проверят. – Извинявай братле, просто много ми се насъбра наскоро ..  Аз .. за нея .. наистина..

- Разбирам те, спокойно, не те виня. Хубаво е да ме вкарвате в правия път, ако реша да кривна! Хехе.. – лаенето на кученцето запищя в телефонната слушала на Джимин, което го накара да притвори едното си око. Чернокосия най – накрая се облегна на седалката и усети колко време беше напрегнат и как мускалите му се бяха схванали от всичкото напрежение около теб.

Присвяткаща светлина хвана погледа на Джимин, като видя че телефона му вече беше на половина зареден от батерията, която носеше със себе си. Слушайки Техюнг, който се караше и обясняваше на кучето си, че трябва да пикае на памперса, а не върху храната си, чернокосия задържа големият бутон отстрани на телефона си и устройството започна да се включва.

- Много ми хареса момичето ти, между другото. Не знам какво става между теб и нея и Хоби, но по това което съдя, ти си точно неин тип. Голяма сладурана е, но има хъс и е упорита, точно като теб. А и е умна и красива. Хваща окото. Действай, преди да съм размислил и да остана пак сингъл! Хахах, шегувам се. Наистина. Само не се ядосвай пак. – Юнги чуваше целият разговор и пусна лек кикот, като дори и се провика, пускайки шегичка по адрес на Техюнг да внимава.

Вече всичко се беше успокоило и това накара дори самият начумерен Юнги да се усмихне за първи път днес. А Джимин чакаше с нетърпение телефона му да се включи, за да направи поредният си опит да се свържи с теб и да чуе гласът ти. Все още нещо го гризеше от вътре, като че ли предусещаше нещо, но се надяваше да е просто останало чувство от целият ден. Но въпреки това, само и единствено, когато чуеше гласът ти, че си жива, здрава, че си се прибрала вкъщи и си в безопасност, само тогава щеше да е наистина спокоен.

Устройството в ръцете на Джимин светна и най- накрая се включи. Момчето побърза да отключи телефона си и да потърси номера ти в последните си позвънявания, но секунда преди да те набере самият той, телефона му зазвъня. И то не кои да било, а самата ти.

- Братле, търсят ме по моят телефона, ще ти звънна по – късно пак, окей? Хайде, чао. – без да изчака отговорът на Техюнг, той му затвори и метна телефона на Юнги на задната седалка, като последва изръмжаване от собственика му. Обаче на Джимин не му пукаше особено в този момент, той беше развълнуван и радостен, че най – накрая щеше да чуе гласът ти и всичкото това притеснение щеше да изчезне официално. Но в същото време, той имаше чувството че имаше заседнала бучка в гърлото, която не му даваше покой.

- Ало! – чернокосия се изправи леко, за да си поеме дъх, че да ти се накара. Но единствено отсреща чуваше тишина и тежко дишане. - .. Ало? – вече бучката в гърлото му слизаше надолу и ставаше все по- голяма, като му пречеше да диша нормално. Надяваше се, че си правиш някаква ужасна шега с него, но с всяка изминала секунда надеждата умираше.

Най – накрая отсреща се чу мъжки смях, от който дори Юнги потрепна. Смях, които се хранеше от самото зло.  Това не вещаеше нищо добро. Вече беше сигурен Джимин, че онова притеснение, което е изпитвал е било с причина. Последната капка падна и на Чим му причерня пред погледа.

- Кои си ти и защо звъниш от телефона на Николета? – дълбокият и студен глас на Джимин пропълзя по телефонният сигнал и стигна до събеседника му на телефона. В момента той не беше на себе си, а когато стане така, дори Юнги се плашеше от него. – Ако .. само ако разбера, че си я наранил, аз .. аз ще.. – въпреки всичко Джимин се опитваше да се овладее и да не казва случайни неща или крайни заплахи, които му дойдат на ум. Не знаеше в каква ситуация се намираш и кой е отсреща на телефона, и това можеше да бъде фатално за теб заради неговото безумие.

- Спокойно мъжкарче , твоята .. „ принцеса“  е .. хм, още е цяла и диша. Но ние имаме с нея и теб недовършена работа. – най- накрая се престраши и проговори човекът, които използваше телефона ти. Глас, които ти го беше чувала много пъти, а Джимин само веднъж. Обаче, на чернокосия му беше предостатъчно да запомни този отвратителен и гнусен глас, точно като неговият собственик. Това беше и краят на неговото овладяване на думите му.

- ЩЕ ТЕ УБИЯ, БАРО!! КЪДЕ Е ТЯ?! КОГАТО ТЕ ВИДЯ ЩЕ ТИ ИЗВАДЯ ТОПКИТЕ ПРЕЗ УСТАТА, КОПЕЛЕ!! – виждайки състоянието на Джимин, Юнги отби на първата пресечка, която видя и хвана приятеля си за рамото, за да го върне на земята и да му даде сила. Чернокосият не реагира изобщо, а продължаваше да вика по телефона и да блъска по колата, като обезумял. 

Единствено се чуваше смях от страна събеседника им. Юнги реши, че момчето до него не беше в състояние да води такъв разговор, затова и взе телефона от него и веднага излезе от колата, като Джимин ядосано тръгна след него, но студеният въздух му възвърна малко разума.

- Какво трябва да направим, за да си получим приятелката обратно? – синекосия се беше сблъсквал много пъти с подобни ситуации, но винаги са били застрашени хора, за които не му пукаше изобщо. Но сега трябваше да внимава и да изиграе добре картите си.

- Какво да направите? Вече станахте мой кученца и ще изпълнявате командите ми!? Хахах, не, не, прекалено е лесно така… Скучно е, нали така, Нико? Хм, малката е сърдита сигурно, заради боя от преди малко, но Юнги.. Аз от теб се научих, че когато някой не изпълнява това, което му казваш .. тогава боя вкарва в ред пакостниците. -  думите на Баро буквално пробиваха ушите на момчето, но за да не избухне, той просто стисна зъби възможно най – силно и  изчака да си изкаже наизустеното си стихотворението, което сигурно е готвил месец техният „приятел“ Баро в затвора.

- Така, така .. Имам една игра за ва!. Много обичам игрите, особено като аз съм създателя им. А и е идеална за тази красива нощ. Добре. Три задачки. Получите ли отговорите и на трите, ще стигнете до вашата прекрасна Николетка.  – настъпи кратка тишина, която беше развалена от сумтенето ти. Юнги знаеше, че ако чернокосия чуе това, щеше да побеснее, затова започна да обикаля около колата с цел да се отдалечи от приятеля си.

- Добре. Какви са задачите ти? -  съгласи се да играе по правилата на психопата. Може би, после Джимин щеше да го убие, защото се вържеше по свирката на Баро, но накрая щеше да осъзнае, че това е най- доброто решение за в момента.

-  Едно по едно. Задача номер едно: рижаво грозно и нагло патенце подскачало и се тикало постоянно около красивият ми лебед. Патенцето не знаело, че не е подходящо за моят лебед, затова аз трябваше да се погрижа за него. За да стигнете до задача номер две, вие трябва да откриете това грозно патенце, а то ще ви насочи нататък. И трябва да побързате, че патенцето може да вирни крака нагоре съвсем скоро. Тик-так, тик-так, тик-так .. Геймъ старто!  - и след думите си Баро не изчака и секунда преди да затвори телефона.
Джимин не изтрая повече и ядосано веднага взе телефона си от Юнги, които просто си стоеше безизразно. Чернокосия се опита отново да звънне на твоят номер, но без успех. *Номерът, които търсите е изключен или извън обхват*

- МАМКА МУ, ЮНГИ! МАМКА МУ, МАМКА МУ!!! – крещеше яростно Джимин. Хиляди въпроси му се въртяха в ума, като например: кога и как е излязъл Баро от затвора, как е успял да те отвлече и каква глупост е това грозно патенце. Той отново се опита да ти звънне и отново, и отново, докато Юнги стоеше прав на едно място с присвити очи и не казваше нищо. На последният път в опитите му да се свърже с теб, гневът в него започна отново да го контролира и той вдигна високо телефона си и беше готов да го запрати с всички сили на земята, ала Юнги го спря.

- Знам какво ще направим. – плесна с ръце синекосия и заговори весело. Джимин замръзна в позата разкрачени крака и вдигната ръка във въздуха и беше сигурен, че приятеля му е откачил. Всъщност той се чудеше дали да не запрати телефона си по главата на Юнги, защото той беше виновен, че не можа да чуе дали си добре. – А, и телефона ти ни трябва. Недей го чупи още.

- ЗАЩО?! – ядосано му се накокошини Джимин, като тръгна с голяма стъпка към Юнги, готов да му фрасне един, но единствено го хвана за яката на якето му и го гледаше в очите заплашително. 

- Направих звукозапис на разговорът ни. Ще се опитам да доловя странични звуци за да открием мястото по- бързо. Тирове, влакове, самолети, кокошки, все нещо ще чуем и ще ни ориентира и скъси списъкът с места.– зениците на чернокосия се уголемиха, а негативната аура, която излъчваше преди малко изчезна. Лицето му вече не показваше безсилие, а напротив, той виждаше надежда.

- Мин Юнги! ТИ. СИ. ГЕНИИ! ОБИЧАМ ТЕ БРАТЛЕ. – Чим започна да прегръща Юнги, като леко го повдигаше от земята, като че ли преди малко нямаше да го набие за едното нищо.

- Знам, че съм такъв. Мамка му, ти сега ли разбираш?!..- след като и двамата се успокоиха от емоцията, Юнги пак проговори. -  А отговорът на задачата му . . патенцето е Хоби, а лебеда е Нико. Това означава само едно. Нещо се е случило и с Хоби. Трябва да го открием някак..

- Мамка му .. защо намесват и него!!?! Ще го убия това копеле Баро! - момчето стисна зъби ядосано, като премисляше всичко. - Добре, аз ще звънна на Намджун за съдействие за ситуацията с Хоби, а ти се свържи със шефа си Джин и той също може да ни даде някакви насоки, къде може да се крие Баро и кой му помага на това копеле. – двамата кимнаха с глави един на друг, като двамата влязоха в колата и всеки се захвана със своята задача.

- Между другото, кефиш ме, когато мозъкът ти заработи. Ставаш някак страшен … и секси. – пошегува се Юнги, но веднага след това се заприказва със шефа си, обръщайки гръб на приятеля си.

Джимин леко се усмихна, слушайки сигнала в слушалката, които даваше свободно. Щеше да преобърне целият свят ако трябва, но щеше да те открие. А след като те намери и увери, че си добре, самият ад щеше да се изприщи върху Баро и всеки, които се е опитал да му помогне, защото те не знаят с кого си имат работа. Изобщо не знаеха с кого се захващат и заплашват, те не познават същинския дявол Парк Джимин.