Impossible love [ЗАВЪРШЕНА]

Какво избираш?

*Г.т. на Ноа*

На сутринта станах първи. Оставих я да спи на пясъка с кутрето.
Не си мислете, че съм забравил проблема с Хейли и....знаете кой... Просто не мога. Не мога да живея без нея. Спокойно, измислил съм как да я измъкна и да не я наранят. Вдруги ден имам среща с този нещастник. За сега съм спокоен, че тя е в безопастност. В момента това е най-важното.
   Виждам, че се събужда.
- Как си, слънце мое?- питам я нежно.- Как спа? Снощи сме заспали на пясъка. Сгушени.
- На мен ми беше добре в прегръдките ти.- протяга се и ми се усмихва мило. Аз сядам до нея и я гушвам.
- Не знам как съм живял до сега.
- В какъв смисъл.- поглежда ме с вдигната вежда.
- В смисъл, че с теб се чувствам толкова....на място.- усмихвам й се нежно и я целувам по носа.- Толкова си сладка.- тя се изчервява при тези думи.
- Хей, къде е Моли?- тя се оглежда наоколо.
- Не знам. Не беше тук, като се събудих.
  Тя се разтревожи. И двамата станахме от пясъка, за да търсим палето.

След половин час обикаляне чуваме скимтене.
- Чуваш ли това?- пита ме замръзнала Хейли.
- Да!
- Идва от там.- казва и сочи един храст. Затичваме се и виждаме Моли заплетена в бодлите.
- Ооо ела тук мила.- казва Хейли и я отплита.
- Ноа, но тя трепери.- казва, като гушва Моли.
- Сигурно я е било страх.- казвам и прегръщам двете ми принцеси.
- Какво ще правим сега? Моли не е яла. Трябва да й купим нещо.- казва Хейли загрижено. Личеше й, че много я обича. Така ли ще се грижи и за децата ни? Чакай малко, ние изобщо ще имаме ли деца...
- Ехоо.- Хейли ме изкарва от мислите ми, като размахва ръка пред лицето ми.
- Искаш ли да отидем у нас? Няма никой, а и имам храна за Моли.
Тя кимва. Качваме се в колата. Моли стои в скута на Хейли.
- Ноа къде ще я гледаме?- пита ме внезапно.
- Ами не знам. Ти как предпочиташ?
- У нас не може, защото мама мрази животни....
- Лошото е, че и у нас не може...Баща ми е алергичен...
Хейли се натъжава.
- Имам идея!- казвам и щраквам с пръсти.
- Каква?- пита ме любопитно.
- Брат ми има апартамент, който сега е свободен, защото замина за чужбина. Остави ми ключове, ако реша да отида.
- Не виждам как това ще ни помогне...- казва тя.
- Ами....може да заживеем заедно.- когато го казах, Хейли ме погледна учудено.
- Как така заедно? Та ние сме на 17!- казва изумена.
- Аз съм на 18. Пълнолетен съм, значи мога да живея сам. И ти с мен.
- Чакай малко. Щом си на 18 как така сме в един клас.
- Повтарях...- признавам си.- Но това е друг въпрос. Нека решим този. Е, какво ще кажеш за предложението ми.
- Не знам. Не мога да взема решение просто така... Та ние се караме на всеки два дена!
   Замълчах. Какво можех да й отговоря като знам, че е права. По едно време пак я попитах:
- Е, какво реши? Ако искаш мога да върна Моли в приюта...
- Няма начин! Обичам я и няма да я изоставя заради нашите проблеми. И да, реших- ще дойда с теб. Но временно.
  Усмихнах й се. Не очаквах да се съгласи. Не знам защо изобщо й предложих...но нямах друг избор. Не ме разбирайте погрешно. Обичам я и то много и искам да живеем заедно, но не знаех тя как ще реагира. Доволен съм от избора й.