Impossible love [ЗАВЪРШЕНА]

Липсваше ми...

Повървяхме малко. Стаята на любимата ми беше на четвъртия етаж на огромната болница. Лекарят се спря пред вратата и ми я посочи. Аз влязох внимателно, защото спеше. Толкова беше сладка. Изглеждаше отпаднала. Докторът ме предупреди да не стоя твърде дълго вътре. Застанах до леглото й. Тя като че ли ме усети, защото се усмихна като я погалих по главата. Отвори бавно прекрасните си кафяви като шоколад очи и ме погледна.
- Ноа...- каза го толкова тихо, че едвам я чух.
- Да, принцесо моя.
- Липсваше ми...- при тези думи сърцето ми се стопли. Тя ме е чакала. Изречението й отеква в главата ми "Липсваше ми".
- И ти на мен...- целувам й нослето.- Повече отколкото можеш да си представиш.
- Колко време ще съм тук?- пита ме обнадеждено.
- Само няколко дни...Спокойно, ще бъда до теб.  Няма да те напусна.- убеждавам я. Тя ми се усмихва мило и се опитва да стане от леглото, но аз я спирам.
- Недей. Доктора каза, че трябва да си почиваш.- целувам смелото ми момиче по челото. Преди да се отделя от нея тя ми премества главата и ни слива устните в една нежна целувка. Така ми липсваха целувките й...
След като се отлепихме един от друг, тя ме попита единствения въпрос, който се надявах да не ми зададе.
- Родителите ми обаждали ли са се?- усещам, че надежда изниква в лицето й. Не искам да я натъжавам с отговора си.
- Ами...- почесвам се по тила като се чудя какво да измисля, за да не я нараня.
- Това "не" ли трябва да означава?- поглежда ме в очите. Как можех да овъртя истината? Дали не е по-добре да я излъжа?
- Хейли....те...нали знаеш, че те обичат...-отклонявам малко темата, но тя пак я връща.
- Друго попитах...
- Не мога да те лъжа....и не искам....просто....
Тя свежда глава.
- Разбрах...явно не ме обичат вече...- очите й се наливат със сълзи. Искам да извлека тъгата й и да я превърна в радост. Как можех да я утеша?
- Напротив....и ти го знаеш...- хващам й брадичката и я вдигам нагоре, за да ме погледне в очите.
- Щом е така защо ме оставиха и си заминаха?- продължаваше с тежките въпроси.
- Виж...Хейли...не се натъжавай...може да не са разбрали за станалото....Знаят, че ти вече си голямо момиче и можеш да се справяш и сама, затова са заминали.- дано убежденията ми да й повдигнат малко настроението. Тя ми се усмихва леко. Вече знам, че е по-добре.
- Благодаря ти Ноа, че винаги си до мен.- леко се надига от леглото, за да ме прегърне.
- Аз винаги ще съм до теб.- шептя в ухото й. Тя ме целува по бузата. Аз си отмествам главата и устните й попаднаха на моите.
Когато се отделихме, тя се прозя в знак, че й се спи. Реших да я оставя да си почине. Преди да се усетя тя вече се беше унесла в един дълбок сън. Тихо излязох от стаята й и се отправих към асансьора. Когато се качих в него, той спря не на първия, а на третия етаж, защото някой го бе викнал. Реших да сляза на викнатия етаж, защото се сетих за познатата човешка фигура от преди малко. Запомних стаята на момичето. Когато застанах пред нея видях ясното лице на....