Impossible love [ЗАВЪРШЕНА]

Тук е...леле

*Г.т. на Хейли*

Пристигнахме до дома на Ноа, за да вземем храна за Моли. Къщата му е много по-малка от моята. Той е беден и тази мисъл ме натъжава малко. Животът му е тежък. Няма да му го натяквам. Затова си замълчавам и прикривам тъгата си, като сменям темата от главата си.
- Може ли да отидем до апартамента, за да го видя?- казвам, но се чувствам малко притеснена. Обичам го, но си обещах да не му се доверявам на 100%. Страх ме е, че скоро ще го направя и пак ще съжалявам...
- Ще отидем.- казва и ми се усмихва.
- Защо трябва да е толкова сложно?- питам и въздъхвам.
- Кое?
- Всичко.
- Ако се чувстваш несигурна и не искаш да живеем заедно, просто кажи. Казах ти преди, ще ти кажа и сега- няма да те насилвам за каквото и да било. Обещавам.
- Ноа обичам те. Искам да сме заедно, но просто в момента дори и самата аз не мога да си разбера емоциите.
Когато Моли се наяжда, аз я взимам на ръце и тя заспива в мен. Толкова е сладка. Мисля си как Ноа я е избирал, за да ме изненада и впечатли. И пътеката от рози... Май наистина държи на мен...- мисля си го и усещам как се усмихвам. Явно Ноа ме вижда, защото ме пита какво има.
- Нищо. Просто си мислех за снощи... Искам да повторим тази вечер. Искам отново да се гушкаме и да заспя в прегръдките ти.- усмихвам му се.
- И аз. Искам те Хейли. И никога няма да спра да те искам. Никога.- поглежда ме и ме дарява с неговата мила изкушаваща усмивка. Защо така ме привлича? Защо го обичам така силно, но и в същото време и толкова много го мразя?
- Ще тръгваме ли към апартамента?- пита ме Ноа.
- Да. Далеч ли е?
- Не. Даже може и пеша да отидем, ако искаш.
- Добре.- казвам и се отправяме към вратата на къщата. Той отваря и ми дава път да мина първа.
- След теб, скъпа моя.- усмихва ми се.- Жените и децата са с предимство, нали. А ти си имаш и дете.- като го казва, аз му се засмивам леко.
- Както кажеш.- казвам и излизам, а той след мен. Засмиваме се. Обичам моментите, когато се разбираме.

Ноа беше прав. Наистина не беше далеч. Ходехме около 5 мин. Апартаментът.....е, крепеше се. А това е най-важното, нали?
- Ноа сигурен ли си, че това място няма да се срути?
- Нищо му няма. Само трябва да поизчистим малко.- казва, докато бърше прахта от мебелите.
- Брат ти кога се е изнесал?- казвам и се задавям от праха.
- Да видим....май, когато бях на 12.
- Искаш да ми кажеш, че не е чистено от 6 години!- поглеждам го изумена.
- Мхм...- виждам, че се засрамва. Не можех да скрия отвръщението си, но не исках и да го обиждам.
- Ами добре тогава, да се залавяме за работа.- казвам и му се усмихвам приятелски.