Too Different 🖤💦[ЗАВЪРШЕНА]

Шкафчето...

Свестих се и картината, която съзряха очите ми беше един много спокоен цвят. Белият. Огледах се и видях бели стени...бял таван... Лежах в едно бяло легло...и ме покриваха едни дебели бели завивки... очите ми възприемаха обстановката, в която бях попаднала и предаваха данни на мозъка ми, за да мога да обмисля варианти. Спряха на един образ...човешки...съсредоточих се в него и картинката ми се изясни...това беше Колин ...спасителя ми... той разби вратата, когато Никол ме преби...щом си спомних за този момент отново усетих болката...но какво правеше Колин тук. Аз го оставих назад в мига, в който започнах новия си живот тук... Трябваше да знам...ние напрактика не скъсахме, но...сега имах друго момче в живота си и бях истински влюбена в него.

- Колин...какво правиш тук?- гласа ми беше прегракнал от викането и стомахът ме свиваше от болка.

Той беше заровил ръцете си в косата му...тя винаги е била права....кестенявата му грива всеки път ме привличаше . Колин вдигна наведената си глава и...очите му...леле...тези кафеникаво-зелени очи ме удряха право в сърцето.... присвих очи в опит да съзра...да...той плачеше.

- Боже мой, добре ли си любов моя.- по изражението му можех да видя загрижеността.

- Добре съм Колин..но...защо си тук.- бях объркана...в онзи момент не знаех какво да изпитвам...дали беше страх...болка...срам...любов...и ако е любов, то тогава... към кой.

- Не можех да живея без теб Бритни...ти влезе в сърцто ми и ...аз просто не можех да те изгоня от него...а опитвах повярвай. След месец в кошмари и мъки баща ми забеляза, че не бях на себе си след като ти напусна страната и заедно с това живота ми и ми каза че ще е най- добре ако дойда тук...при теб. И така дойдох днес...отидох до вас и вашите казаха че е трябвало да си се прибрала вече...затова отидох до уилищната сграда и още от предната улица чух как викаше...сърцето ми спря ...веднага разбрах че беше ти ...кой друг има такъв глас...добре, че дойдох навреме... какво ли можеше да ти направи тази психопатка...- при последните си думи, които изрече не можа да спре сълзите си... не знам за алекс, но бях сигурна, че Колин беше искрен... и как да не беше.. та ние бяхме заедно година, докато с Алекс една седмица...

- Колко време бях в несвяст? - той присви очи сякаш искаше да си спомни..

- Два дни. - МОЛЯ !!! Два шибани дни Колин е стоял над мен ...два шибани дни никой не ме беше потърсил !! Не... нямаше как да е истина.

Грабнах телефона си от празното и познайте...бяло шкафче, което седеше до леглото ми...искаше ми се да бъда това шкафче...без никакви грижи..просто стоеше мирно и кротко, държайки предметите на нас хората. Все полезни неща. Но за жалост нямаше как да се превърна в шкаф всеки път щом го поисках.

Когато отключих телефона си екрана светна и ме заслепи...намалих яркостта му и вече можех да възприема информацията, която ми предоставяше. И тя беше:

32 пропуснати повиквания от Хейли.

12 от мама. ( Колин вече и бе казал със сигурност.)

11 от тате( а мама на тате )

и още много от другите ми приятелки в училище

няколко от момчето , които се интересуват от мен и аз, дори не познавам

и две от госпожи.

Нито един...от Алекс...нито съобщение...нито вопъл, нито стон...нищо. След онази случка в историята той не ме потурси нито веднъж...ето колко държи на мен...Никол беше права... тя излезе правата в крайна сметка... толкова бях глупава...* и продължавах да върша тези глупости, дори след това *

Болка...това е единственото, което изпитвах...е... поне знаех какво да чувствам... пак исках да е превърна в шкафчето до мен. Сълзите е стекоха по лицето ми и точно в този момент в стаята влезе задъхан...