Too Different 🖤💦[ЗАВЪРШЕНА]

Ненужна помощ...

Г.т.Бритни

Когато излязох от сградата треперех...паникьосах се ...грешка ли направих, че излязох....избягах като бъзла....вместо да се отбранявам и да отстоявам на казаното си, аз побягнах...не ...нямаше да се откажа...аз не съм се отказала още...още участвам в борбата...щях да ги спася....

Викнах помощ...викнах полиция. Дали постъпих правилно...нямам си и на идея, но нямаше начин да стоя със скръстени ръце и да не направя нищо по въпроса....молех се Алекс да е добре..Хейли също...молех се всичко да е наред...докато чаках полицията чувах шума на побоя...виковете...юмруците....дори гръм от пистолети... този бой беше ожесточен...какво щях да правя вътре аз...нито имах пистолет ...нито знаех как да се бия...а и бях прекалено слаба... Почудих се дали да вляза, но се отказах. Стоях отпред и чаках  помощта да дойде.

Най- накрая полицията пристигна. Аз се движех напред- назад молейки се всички да са оживяли и всичко да е наред.
   - Госпожице, какво правите тук сама? Знаете ли какво се случва в момента вътре?- единият полицай ме хвана през рамо като ме побутваше към патрулката, за да ме разпитат. Беше едър и пълен. Приличаше на мутант, а покрай мен беше като гигант. Имах чувството, че можеше да ме премаже с един удар.

Загледах се в плешивото му теме, придобито от средната възраст.  Но вместо коса той си беше пуснал един бял и гъст мустак.

Докато се доближавах до колата, извъртях главата си и погледнах какво се случваше зад мен и....гледката беше ....ужасна. Полицаите бяха разбили вратата и се вижнаха само паднали трупове на хора...повечето бяха пребити и мъртви...кръвта се стелеше на километри... никога нямаше да забравя тази гледка... така, като гледах нямаше победител. Нито врагът ни ...нито ние. Огледах се в опит да забележа Алекс, но без успех. Него го нямаше. Дали беше оцелял...дали беше сред живите...или сред пребитите до смърт опустошени трупове? Едно се знаеше, обаче...той или беше пребит...или мъртъв. Нямаше как да е жив и здрав...При тези мисли сърцето ми затуптя силно...От разтърсващата гледка корема ми се обърна. Зави ми се свят...причерня ми и се наведох пред патрулката, като върнах цялата си закуска, която ядох в болницата...и без това не беше най- хубавото нещо, което съм яла и не исках да остане в корема ми, тъйче сега просто щях да усещам глад. Суперско.
  - Добре ли сте госпожице. Искате ли нещо, с което да помогна? - каза гологлавия до мен.
  - Не ...просто...прекалено много ми се насъбра. - едвам говорех...едвам дишах...едвам сдържах сълзите си...едвам гледах...зъбите ми тракаха от адреналина, усещах си сърцето в корема и той продължаваше да се свива като причиняваше болка и вълнение в едно. Защо на нас... защо тези хора избраха Хейли...защо.. ?
   - Е ...ще ми кажеш ли какво се е случило ...защо си тук ? - попита ме полицаят, който ме наглеждаше. Държеше една папка с листове и внимателно ме чакаше да му дам информация.
  - Аз...приятелката ми...той.... - не знаех какво да кажа...млъкнах и се опитах да структурирам изречението в главата си. Преди да му издам всичко видях как хора дърпаха на носилка наранени хора...други влачеха в чували трупове...гледката беше непоносима...бях виждала подобно нещо само по филмите. Нали знаете, че когато ги гледате по телевизията сърцето ви леко се разтупва и има нещо като буца в хранопровода ви. Е ...това е същото само че не можех да повярвам, че е истина и чувството е сто пъти по- силно.
Загледах се в едно определено тяло върху носилка. Полицаят продължаваше да ми задава въпроси, но аз не можех да ги възприемам. Думите му ставаха по- неясни, когато тялото наближаваше.

Ококорих очи...не.... вече не чувах и собствените си мисли. Страхът ме завладя напълно. На носилката беше нараненото почти мъртво тяло на...