Too Different 🖤💦[ЗАВЪРШЕНА]

Ще се събуди ли...

Аз, Ноа и Хейли седяхме в дългия, бял коридор на болницата, в която оперираха Алекс. Доколкото чух имаше голяма опасност за живота му, което още повече ме стресираше. Студените пластмасови, сиви столове, на които чакахме за доктора, да се появи и да ни съобщи каквото и да е..някаква информация за състоянието му, бяха свързани със стената. Беше спокойно наоколо...вдигнах главата си и се загледах в примигващата, правоъгълна лампа всяваща ужасна, депресираща обстановка наоколо. Не я гледах дълго, защото очите ме заболяха и изведнъж чух рязко отваряне на вратата до нас. От нея излезе бързо един образ...не можах да видя много добре от петната на ретините ми, които се бяха получили от силната светлината, в която гледах. Хейли и Ноа станаха рязко, което ме наведе на мисълта, че този човек беше очакваният доктор. Последвах движенята им и зачаках информацията, която чакахме шест часа вече.
- Здравейте...вие сте тук предполагам за Алекс Фуентес?- не бях в състоянието, дори да му отговарям...не можех да издържа и минута повече да чакам...исках на секундата да разбера състоянието му.
Ноа започна да му обяснява....докторът питаше за близките му, а той цветно му казваше всичко до последният детайл...аз пък гледах правоъгълните стъкла на очилата на лекаря....бяха прикрепени с тъпка прозрачна рамка...загледах се повече и успях да съзра собственото си отражение...стоях така като в транс обмисляйки дали полудявам, когато ме съвзеха думите му и това отговори на въпросите ми, че не съм луда....но щях да полудея...защото той каза:
- Ами успяхме да спасим живота на приятеля ви, той се бореше здраво, но...лошите новини са, че изпадна в кома и ...не знаем кога ще се събуди. - Огледах се, за да знам че не бях сама...Ноа целият трепереше и прегръщаше плачещата Хейли. Аз бях сама...намаше го Алекс, за да може да ме прегърне...макар че ако беше тук нямаше да имам нужда от прегръдката му....или пък щях..
- Ще...ще можем ли да го видим!? - учудих се как успях да настроя мозъка си, така че да проговоря.
- Ами ще допуснем само по един човек...редувайте се.- дадох място на двойката до мен да го видят първи, защото аз щях да прекарам повече време с Алекс. Убедена бях, че нямаше да го пусна лесно, след като го видя.

След още 2 часа Хейли и Ноа приключиха със свиждането си, но аз щях да остана при Алекс по- дълго , затова им казах, че ще се прибера сама...не спореха много и си тръгнаха....явно и те не бяха в това състояние, за да мислят за мен. Поех си дълбоко въздух и ръцете ми се разтрепереха още повече, когато понечих да отворя вратата...наклоних едвам, едвам надолу и отворих...скърцащата врата ми разкри гледката на лежащият Алекс на болничното легло, пълен със системи и дждаджи, които си нямах идея за какво служат. Краката ми се разтрепереха също, а сърцето си го усещах в петите. Престраших се да седна на приветстващият ме малък стол до леглото му. Хванах студената му ръка и сълзите продължаваха да се стичат от очите ми....колкото и да си мислех, че е невъзможно да плача още, тялото ми явно намери достатъчно влага, за да го допусне.
- Алекс ...скъпи....толкова много съжалявам...- в гласа ми се чуваше отчаянието...цялата подсмърчах, хлипах и разкайвах- съжалявам са всичко, което ти наговорих...за всичко...истината е, че те обичам Алекс....обичам те любов моя, ти си всичко за мен....толкова бях глупава, че да послушам нашите....обичам теб ни Колин....трябваше да ти причиня това, че да го разбера.....защо?....защо?

Прекарах там две денонощия....не спирах да му говоря...не ядох...не мърдах от стола ....спах 8 часа през тези два дни и....не можех да спра да плача....усещах болката като своя....но не изгубих надежда нито веднъж.....нито веднъж не дръзнах да си ходя....и тогава на третото денонощие....